Дневника на Джон Уинчестър(1 част)

6 ноември 1983г.

Днес погребах жена си. Дори когато го пиша тук, не го вярвам. Миналата седмица бяхме нормално семейство..,
вечеряхме, ходихме да гледаме Дийн как играе бейзбол, купувахме играчки за Сами. Но за момент всичко се
промени... когато си спомня и се опитам да си изясня всичко... чуствам, че ще полудея. Все едно някой ми е
изтръгнал ръцете и извадил очите... Скитам се наоколо, сам, загубен и немога да направя нищо.

Мери преди пишеше в тази книга, криеше я под леглото. Казваше, че помагало да си спомни всички малки
неща, свързнани с мен и момчетата... Искаше ми се да мога да прочета дневниците й, но и те си заминаха, както
всичко останало. Тя винаги искаше да опитам да пиша неща тук. Може би е права, може би помага да си спомня,
да разбера.

13 ноември 1983г.

Нищо няма смисъл вече... жена ми почина, синовете ми останаха без майка... нещата, които видях онази нощ.
Помня писъците на Мери, и как бягах, но тогава... всичко беше спокойно, за секунда - Сам беше добре,
бях сигурен, че чувам неща. И тогава кръвта и когато погледнах на горе, жена ми ...

Половината от къщата беше изгоряла, макар че огъня горя само няколко часа.
Повечето от дрехите и снимките ни бяха погубени, дори сейфа ни - сейфа, в който бяха дневниците на Мери.
Спесточните сметки на момчетата, всяко скъпоценно нещо, което имахме... всичко изчезна. Как може
цялата къща, целия ми живот, да изчезнат просто така толкова бързо? Как може жена ми да изгори и
изчезне?

Искам си живота обратно. Господи, искам тя да се върне...

17 ноември 1983г.

Отседнахме при Майк и Кейт, които ми помогнаха да се погрижа за момчетата.
Те ми повтарят, че съжаляват и това с пожара е просто ужасен нещастен случай...
повреда в електрическата мрежа може би. Това не ме кара да се чуствам по-добре и
не обеснява защо Мери беше на тавана. Но какво да им кажа? Опитах се да разкажа
на Майк, какво мисля че се случи онази вечер и той просто ме погледна с този поглед...
все едно съм луд. Трябва да е казал и на Кейт, защото тази сутрин тя спомена от изневиделица, че
може би трябва да се видя с психиатър. Как мога да говоря с непознат за това? Не съм се
срещал с психиатър откакто напуснах флотата. Приятелите ме смятат за луд. Кой знае, може би съм...

26 ноември 1983г.

Добре, ще опитам това отново, но немога да кажа, че помога. Дори не знам дали искам да си спомня
какво се случи днес. Говорих с полицията. Казаха че разледването е в процес, но аз знаех, че те нямат
никакви истински следи. Попитах ги дали са открили причината за пожара и те отговориха, че немогат
да кажат нищо още. Дори не ми казаха дали това официално се смята за престъпление. Ето и
странното нещо - те ме питаха същите въпроси, които ми задаваха в нощта на пожара. Къде съм бил?
Как е вървяла връзката ни с Мери през последните седмици? Някакви проблеми с децата?

Какво става?

30 ноември 1983г.

Четири часа сутринта е и немога да заспя. Станах, защото чух малък шум, или може би не е шум.
Изглежда сетивата ми са подивяли и немога да ги спра. Всичко напоследък е... като например
когато си спомняш сън, който си имал пред няколко дни... но неможеш да си спомниш дали е било
сън или наистина се е случило. Постоянно мисля за онази нощ... защо въобще станах от леглото?
Толкова съжалявам Мери. Съжалявам, че допуснах това да ти се случи. Ще можеш ли някога да ми простиш?
Какво да направя, за да се отърва от болката?

4 декември 1983г.

Снощи седях в стаята на Сам и Дийн, в тъмното и чувах разни шумове...
Майк каза, че е вятъра, и добре може би е, но звучеше като шептене, все едно
някой произнасяше име, отново и отново.. сякаш някой е навън в тъмното и ни наблюдава...
Стоях бъден цяла нощ и ги наблюдавах. От какво?! И аз незнам. Защитавам ли ги? Наранявам ли ги?
Не съм свалял поглед от тях, след пожара. Дийн все още едва говори. Опитах се да разговавям с него,
питах го дали иска да поиграем безбол, всичко само да мога да го накарам да се чуства
нормално дете отново. Той никога не се отделяше от мен или от брат си. Всяка сутрин когато се
събудя той обикаля около креватчето на Сам. Сякаш се опитва да го защити от каквото и да се
крие навън в нощта.

Сами плаче много, иска майка си. Незнам как да го спра, а и част от мен не иска. Разбива ми се
сърцето, като се сетя, че ското няма да я помни въобще. Немога да позволя спомена за нея да умре.

7 декември 1983г.

Полицията се върна. Неможах да повярвам. Още въпроси, вече отговорих милиони пъти.
Повече време прекарано далеч от синовете ми, въртя се в кръг, стигащ до никаде...
всичко това е глупаво!

Пийнах едно около седем... скоро момчетата ще слязат. Пия и в момента.
Не ми помага да заспя, но се надявам да ми избистри главата... понякога се получава, само за
секунда, и после всичко е мъгливо отново.

Едно нещо ми се изясни - единственият начин да разбера...

8 декември 1983г.

Събудих се тази сутрин с гаден махмурлук... Не бях в настроение да правя нищо.
Майк се нахвърли върху мен, когато влязах в кухнята. Говореше, че трябва да се взема в ръце заради
момчетата...но изглеждаше по разтревожен за гаража отколкото за другото...
Обвинявайки ме ,че едва ходя на работа... Без майтап едва ходя на работа...
Жена ми е мъртва, нещо ужасно й се случи, може би децата са в опастност също... как да
забравя всичко това и да отида на работа, по дяволите?

Както и да е, казах му че може да я има. Той ме попита - Казваш ми че ще се откажеш
от работата на живота си заради всичко това?- Само гледай, Майк. Твоя е.

Синовете ми имат нужда от мен ... и разследването на жена ми също. Това са двете неща,
които имат смисъл за мен. Разследвах съседите, задавах им въпроси...
Заклевам се, повечето от тях не отварят когато почукам. Може би не искат да виждат лицето
на скърбящ вдовец... или не искат да видят мъжа, който мислят, че е убил жена си.

Началото не беше само пожара...убеден съм, че е имало някой в къщата онази нощ.
Това е единстения начин всичко това да почне да има смисъл. Започнах да ровя в библиотеката,
да съхранявам стари полицейски досиета... търсех всякакви пожари, палежи, с подобни следи.
Ще намеря този човек, и когато го направя... Бог да ми е на помощ.