Ловецът на вампири, книга 4: Кафенето на лунатиците [Прочети онлайн]

Ловецът на вампири, книга 4: Кафенето на лунатиците
~ Анита Блейк ~

„Бях омагьосана… Бягство от обичайните вампирски истории, което ще намери топъл прием у всеки читател, търсещ едновременно силни емоции и забавление.”
Андре Нортън

„Спиращо дъха забавление”
„Локус”

„Светът на Анита Блейк е чудесна добавка към жанровете на твърдия детективски роман и дарк-фентъзи. Интелигентно описани и смразяващи кръвта, приключенията на Анита ще ви карат да обръщате страница след страница и да надничате през рамо, щом приключите.”
Ричард Кнаак, автор на „Фростуинг”

„Динамично удоволствие със странни герои, остроумни диалози и брутален екшън.”
„VOYA”

„Анита Блейк е… бърза, борбена, но далеч от безвкусното. Изключително забавно четиво…”
Бака Букс

На Тринити Даян Хамилтън,
която има най-прекрасната усмивка на света,
дори и в три часа сутринта.

БЛАГОДАРНОСТИ

На Гари, моят възлюблен съпруг. Последната година щеше да е невъзможна без него. На д-р Кейт Нанълий, която помогна на Тринити да се появи на бял свят. Една нелека задача. На Сара Съмър за храната, успокоенията и спешните притичвания до доктора. На Марк Съмър за същото. Нямам търпение да видя „Обсег” по лавиците. На Джон Съмър, задето се притесняваше. Никой няма no-добри съседи или пo-добри приятели. На Дебора Милитело, която отдели време от собствения си график за писане, за да ми помага с бебето, така че тази книга най-сетне да бъде завършена. На Марела Сандс, поздравления за продажбата на собствената ти серия книги. Ще си поговорим сериозно за предложението ти да бъдеш бавачка.
На всички останали алтернативни историци: Том Дренан, Н. Л. Дрю и Рет Макферсън, които се погрижиха тази книга да няма равна на себе си. Нови приятели, нови писатели, кой може да си мечтае за повече.

~ Скоро, очаквайте първите глави от книгата ~

~ Глава първа ~

Оставаха две седмици до Коледа. Слаб период от годината за съживяване на мъртъвци. Последният ми клиент за вечерта стоеше срещу мен. До името му нямаше бележка. Нищо, което да казва дали става дума за вдигане на зомби или убиване на вампири. Нито дума. Което вероятно означаваше, че ще иска от мен нещо, което аз не бих искала или не бих могла да направя. Периодът преди Коледа е мъртвило, без това да е някакъв каламбур. Шефът ми, Бърт, приемаше всякаква работа.
Джордж Смиц беше висок мъж, доста над метър и осемдесет. Имаше широки рамене и мускулесто тяло. Не мускулите, които получаваш от вдигане на тежести и тичане по пътечки във фитнеса. Мускули в резултат на тежък физически труд. Бих се обзаложила, че е строителен работник, фермер или нещо подобно. Беше едър и набит, с дълбоко заседнала под ноктите чернилка, която сапунът не можеше да измие.
Стоеше пред мен и съсипваше евтината си шапка, като я мачкаше в огромните си ръце. Кафето, което беше приел, изстиваше на края на бюрото ми. Не бе отпил повече от глътка.
Пиех кафето си от коледната чаша, каквато Бърт бе настоял всички да си донесат. Лична празнична чаша, която да добави малко домашен уют към офиса. На моята имаше елен по халат и чехли, с коледни лампички, закачени за рогата, който вдигаше празнична наздравица с шампанско и казваше: „Звънкайте, звънчета.”
Бърт не хареса чашата ми кой знае колко, но си замълча, вероятно уплашен какво друго бих могла да донеса. Беше много доволен от облеклото ми за вечерта. Блуза с висока яка, толкова наситено червена, че трябваше да нося грим, за да не изглеждам бледа. Полата и съчетаното с нея сако бяха в тъмнозелено. Не се бях облякла така за Бърт. Бях се облякла за срещата си.
На ревера ми блестеше сребристото очертание на ангел. Изглеждах много коледно. Деветмилиметровият „Браунинг Хай Пауър”, от своя страна, въобще не беше празничен, но тъй като бе скрит под сакото, това нямаше особено значение. Можеше и да притесни г-н Смиц, но той изглеждаше достатъчно разтревожен, че да не му пука. Поне докато не решах да го използвам срещу него.
— И така, г-н Смиц, с какво мога да ви помогна? — попитах го аз.
Беше се вторачил в ръцете си и само очите му се повдигнаха и ме погледнаха. Жест, присъщ на малко момче, жест на несигурност. Стоеше странно върху лицето на голям мъж като него.
— Имам нужда от помощ и не знам към кого другиго да се обърна.
— И от каква точно помощ се нуждаете, г-н Смиц?
— Става дума за жена ми.
Изчаках да продължи, но той се втренчи в ръцете си. Шапката му се бе превърнала в смачкана топка.
— Искате да вдигна жена ви от мъртвите ли? — попитах.
При тези думи вдигна очи, разширени от тревога.
— Тя не е мъртва. Знам го.
— В такъв случай как бих могла да ви помогна, г-н Смиц? Аз вдигам мъртъвци и съм легален екзекутор на вампири. Какво от описанието на професията ми би помогнало на жена ви?
— Г-н Вон каза, че знаете всичко за ликантропията — каза го, сякаш това беше достатъчно. Не беше така.
— Шефът ми твърди много неща, г-н Смиц. Но какво общо има ликантропията с жена ви?
За втори път питах за жена му. Уж говорех на английски, но вероятно въпросите ми всъщност бяха на суахили и аз просто не го осъзнавах. Или пък случилото се бе твърде ужасно, за да се изрича на глас. Това е често явление в работата ми.
Той се наведе напред с очи, втренчени в лицето ми. Не можах да се сдържа и също се наведох.
— Пеги, това е жена ми, е ликантроп.
Премигнах насреща му.
— И?
— Ако се разчуе, ще изгуби работата си.
Не му възразих. По закон нямате право на дискриминация срещу ликантропите, но в действителност се случва твърде често.
— Какво работи Пеги?
— Касапин е.
Ликантроп, който е касапин. Беше твърде перфектно. Но разбирах защо би могла да загуби работата си. Обработка на храна с потенциално фатално заболяване. Не ми се вярва. Аз го знаех и министерството на здравеопазването знаеше, че ликантропията може да се предава само при атака в животинската форма. Повечето хора не го вярват. Не мога да кажа, че ги обвинявам изцяло. И аз не искам да съм космата.
— Ръководи магазин за месни специалитети. Бизнесът е добър. Наследи го от баща си.
— Той също ли беше ликантроп?
Смиц поклати глава.
— Не, Пеги беше нападната преди няколко години. Оцеля… — сви рамене. — Но… знаете как е.
Наистина знаех.
— Тоест жена ви е ликантроп и ще загуби бизнеса си, ако се разчуе. Това го разбрах. Но как мога да ви помогна?
Преборих се с желанието да погледна часовника си. Билетите бяха в мен. Ричард не можеше да влезе сам.
— Пеги изчезна.
Аха.
— Не съм частен детектив, г-н Смиц. Не се занимавам с изчезнали хора.
— Но аз не мога да ида в полицията. Може да разберат.
— От колко време е изчезнала?
— Два дни.
— Моят съвет е да отидете в полицията.
Той упорито поклати глава.
— Не.
Въздъхнах.
— Не знам нищо за откриване на изчезнали хора. Вдигам мъртъвци, убивам вампири, това е.
— Г-н Вон каза, че можете да ми помогнете.
— Обяснихте ли му какъв е проблемът?
Той кимна.
По дяволите! С Бърт щяхме да имаме дълъг разговор.
— Полицаите работят добре, г-н Смиц. Просто им кажете, че жена ви е изчезнала. Не споменавайте ликантропията. Вижте какво ще открият.
Не ми харесваше да съветвам клиент да укрива информация от полицията, но при всички случаи беше по-добре, отколкото въобще да не ходи.
— Г-це Блейк, моля ви, притеснявам се. Имаме две деца.
Започнах да изреждам всички причини, поради които не мога да му помогна, после се спрях. Имах идея.
— „Съживители” ООД има договор с частен детектив. Вероника Симс е участвала в множество свръхестествени случаи. Може и да е в състояние да ви помогне.
— Мога ли да й вярвам?
— Аз й вярвам.
Изгледа ме продължително, след което кимна.
— Добре, как да се свържа с нея?
— Нека да и се обадя, за да видя дали може да ви приеме.
— Това ще е страхотно, благодаря.
— Искам да ви помогна, г-н Смиц. Просто издирването на изчезнали брачни партньори не ми е специалност.
Набрах телефона, докато говорех. Знаех номера на Рони наизуст. Тренирахме заедно поне два пъти седмично, без да споменавам обичайното кино, вечеря и прочее. Най-добри приятелки, концепция, която повечето жени така и не надрастват. Попитайте някой мъж кой е най-добрият му приятел и той ще трябва да помисли. Няма да може да отговори веднага. Докато жената може. Мъжът може дори да не успее да се сети за името на най-добрия си приятел. Жените следят тези неща. Мъжете — не. Не ме питайте защо.
Включи се секретарят на Рони.
— Рони, Анита е, ако си там, вдигни.
Телефонът изщрака и секунда по-късно разговарях с оригинала.
— Здрасти, Анита. Мислех, че тази вечер си на среща с Ричард. Проблем ли има?
Виждате ли, най-добри приятелки.
— Не и със срещата. Имам един клиент, за когото смятам, че е пo-скоро по твоята част, отколкото по моята.
— Разкажи ми — отвърна тя.
Направих го.
— Препоръча ли му да иде в полицията?
— Да.
— Но той не иска?
— Не.
Тя въздъхна.
— Ами и преди съм се занимавала с изчезнали хора, но обикновено след като полицията е свършила всичко, което е могла. Те имат ресурси, до които нямам достъп.
— Това ми е ясно — отговорих й.
— И няма да промени мнението си?
— Не мисля.
— Тоест или аз, или…
— Бърт е приел работата, макар да е знаел, че става дума за изчезнал човек. Може да се пробва да я даде на Джеймисън.
— Джеймисън не може да различи задника си от дупка в земята, ако става дума за нещо различно от вдигане на мъртви.
— Да, но е винаги готов да разшири репертоара си.
— Попитай го дали може да дойде в офиса ми… — Тя направи пауза, докато прелистваше графика със срещите си. Изглежда бизнесът вървеше. — Утре сутрин в девет.
— Исусе, винаги си била ранобудна.
— Един от малкото ми недостатъци — отговори ми Рони.
Попитах Джордж Смиц дали утре в девет часа сутринта му е удобно.
— Не може ли да ме приеме тази вечер?
— Иска да се видите тази вечер.
Тя помисли около минута.
— Защо не? Не е като да имам гореща среща, за разлика от някои други хора. Естествено, прати го насам. Ще почакам. Петък с клиент е по-добре от петък вечер самичка, предполагам.
— Просто временно си на сухо — отвърнах й аз.
— А при теб има порой. — Много смешно.
Тя се разсмя.
— Ще очаквам пристигането на г-н Смиц. Наслаждавай се на „Момчета и кукли”*.
[*Популярен мюзикъл от Франк Лойсер, посветен на уличните битки в Ню Йорк. — Бел. прев.]
— Ще се наслаждавам. До утре сутрин за нашето бягане.
— Сигурна ли си, че ме искаш там толкова рано, в случай че готиният пич реши да остане?
— Познаваш ме достатъчно добре — казах й аз.
— Да, така е. Просто се шегувам. До утре.
Затворихме. Дадох на г-н Смиц визитката на Рони, указания как да стигне до офиса й и го отпратих. Рони беше най-доброто, което можех да направя за него. Все още се притеснявах, че не иска да ходи в полицията, но хей, не ставаше дума за моята жена.
Беше казал, че има две деца. Не е мой проблем. Наистина. Крег, нощният ни секретар, беше на бюрото, което означаваше, че минава шест часа. Закъснявах. Наистина нямаше време да споря с Бърт за r-н Смиц, но…
Погледнах към кабинета му. Беше тъмен.
— Шефът тръгна ли си?
Крег вдигна поглед от клавиатурата на компютъра. Има къса, по бебешки пухкава кафява коса. Носи кръгли очила, които пасват на кръглото му лице. По-слаб е и по-висок от мен, но в крайна сметка, кой не е. Няма трийсет години, женен е, с две бебета.
— Г-н Вон си тръгна преди около тридесет минути.
— Така изглежда — промърморих аз.
— Нещо не е наред ли?
Поклатих глава.
— Запиши ми среща с него за утре, за да си поговорим малко.
— Не знам, Анита, графикът му е доста натоварен.
— Намери начин, Крег. Или ще нахлуя по време на някоя от другите срещи.
— Ти си луда — каза ми той.
— Можеш да се обзаложиш. Намери време. Ако ти се развика, кажи му, че съм те заплашила с пистолет.
— Анита — каза той с усмивка, сякаш се шегувах.
Оставих го да прелиства тефтера със срещите в опит да ме смести някъде. Държах на думата си. Бърт щеше да разговаря с мен утре. Декември беше най-слабият сезон за вдигане на зомбита. Хората, изглежда, смятаха, че това не може да се прави около Коледа, сякаш е черна магия или нещо подобно. Така че Бърт уреждаше други неща, за да не се отпускаме. Почвах да се уморявам от клиенти, за чиито проблеми не можех да направя нищо. Смиц не беше първият за този месец, но щеше да е последният.
С тази ободряваща мисъл си облякох палтото и тръгнах. Ричард чакаше. Ако трафикът ми сътрудничеше, можех и да успея да стигна преди началното изпълнение. Трафикът в петък вечер, как ли пък не.

~ Глава втора ~

Шевролетът „Нова”, модел 1978 г., който карах преди, беше умрял по тъжен и трагичен начин. Сега карах „Джийп Чероки Кънтри”. Цветът му бе наситено тъмнозелен, като нощем изглеждаше черен. Но пък имаше четири задвижващи колела за зимата и достатъчно място за превозване на кози в багажника. През повечето време използвах пилета за вдигането на зомбита, но понякога е нужно нещо по-голямо. Превозването на кози в новата беше мъчна работа.
Вкарах черокито в последното останало място на паркинга пред „Грант”. Дългото ми, черно зимно палто се изду около мен, защото бях закопчала само долните две копчета. Ако закопчаех всички, не можех да извадя оръжието си.
Ръцете ми бяха пъхнати в джобовете, раменете притискаха дрехата около мен. Не носех ръкавици. Никога не съм се чувствала удобно да стрелям с ръкавици.
Оръжието е част от ръката ми. Дрехите не трябва да се пречкат.
Претичах през улицата на обувките си с високи токове, като внимавах да не се подхлъзна по заледената настилка. Тротоарът беше напукан, с огромни откъртени парчета, сякаш някой го бе млатил с тежък чук. Облицованите с дъски сгради бяха не по-малко разнебитени от него. Тъй като почти бях закъсняла, пропуснах тълпата и разнебитената улица беше на мое разположение. Беше кратка, но самотна разходка в декемврийската вечер. Земята беше застлана с изпочупени стъкла и трябваше много да внимавам къде стъпвам. Една алея минаваше напряко между сградите. Изглеждаше като естествената среда на крадецус американус. Внимателно наблюдавах мрака. Нищо не помръдваше. С браунинга подръка не бях особено притеснена, но все пак… Не е нужно да си гений, за да застреляш някого в гръб.
Поривът на вятъра беше достатъчно студен, че да ми отнеме дъха, докато се приближавах към ъгъла и относителната безопасност. През зимата нося много пуловери, но тази вечер исках нещо по-елегантно и в резултат сега задникът ми мръзнеше. Все пак се надявах, че Ричард ще хареса червената блуза.
На ъгъла имаше светлини, коли и полицай, който регулираше движението от средата на улицата. Никога няма да видите толкова полицаи в тази част на Сейнт Луис, освен, ако няма представление в „Лисицата”. Много богаташи идваха насам с всичките си кожи, диаманти и часовници „Ролекс”. Нямаше да е добре, ако някой приятел на градския съвет бъде ограбен. Когато Топол пристигна, за да изиграе отново ролята си в „Цигулар на покрива”, сред публиката беше каймакът на обществото и мястото бе пълно с ченгета. Тази вечер ситуацията беше обичайната. Имаше полицаи пред театъра и то главно регулировчици, които обаче хвърляха и по едно око към долнопробните гърбове на сградите, в случай че някой с пари се отдалечи от светлината.
Минах през стъклените врати и влязох в дългото тясно преддверие. Беше ярко осветено, дори някак си блестящо. Вдясно има малка стаичка, където можете да вземете билетите си. От нея излизаха хора, които бързаха към вътрешните стъклени врати. Не бях толкова закъсняла, колкото си мислех, щом толкова много хора все още си купуваха билети. Или пък всички останали бяха толкова закъснели, колкото и аз.
Мярнах Ричард, застанал в далечния десен ъгъл. Когато човек е висок над метър и осемдесет, е по-лесен за забелязване в претъпкана стая, отколкото съм аз с моите метър и шестдесет. Стоеше спокойно, а очите му наблюдаваха движението на тълпата. Не изглеждаше отегчен или нетърпелив. Сякаш му бе приятно да наблюдава хората. Очите му проследиха възрастна двойка, докато преминаваше през стъклените врати. Жената използваше бастун. Напредваха болезнено бавно. Главата му се обърна бавно след тях. Огледах тълпата. Всички останали бяха по-млади и се движеха с уверени или забързани крачки. За жертви ли се оглеждаше Ричард? За плячка? В крайна сметка, беше върколак. Беше попаднал на кофти партида от ваксина срещу ликантропия. Това е една от причините аз никога да не си правя такава. Едно е противогрипната ми ваксина да се издъни, съвсем друго — да ставам космата веднъж месечно… Не, благодаря.
Дали осъзнаваше, че стои там и разглежда тълпата като лъв — стадо газели? Или пък възрастната двойка му бе напомнила за собствените му баба и дядо. По дяволите, може би му приписвах мотиви, които съществуваха само в моя подозрителен малък мозък. Надявах се да е така.
Косата му беше кафява. На слънчева светлина блестеше със златисти оттенъци с намек за бакърено. Знаех, че е дълга до раменете, почти колкото моята, но той беше направил нещо с нея, беше я издърпал назад по някакъв начин, така че създаваше илюзията, че е съвсем къса и прилепнала към главата. Нещо, което не е никак лесно с толкова чуплива коса като неговата.
Костюмът му бе в някакъв богат оттенък на зеленото. Повечето мъже биха изглеждали като Питър Пан, ако са облечени в зелен костюм, но на него му стоеше съвсем добре. Докато се приближавах, можах да видя, че ризата му е бледа, почти златна, а вратовръзката е в по-тъмнозелено от костюма, с малки коледни дръвчета, оцветени в червено. Щях да направя остроумна забележка за нея, но облечена в червено и зелено с ангел на ревера, коя бях аз, че да се оплаквам?
Той ме видя и се усмихна. Усмивката беше сияйна на фона на постоянно загорялата му кожа. Фамилното му име, Зееман, е холандско, но някъде назад в родословното му дърво имаше нещо неевропейско. Не рус, не светъл, не студен. Очите му бяха идеално шоколадовокафяви.
Той се протегна и пое ръцете ми, като ме притегли нежно към себе си. Устните му бяха меки върху моите, в кратката, почти целомъдрена целувка.
Отстъпих назад, поемайки си въздух. Той продължи да ме държи за ръка и аз го оставих. Кожата му беше много топла в сравнение със студената ми длан. Помислих си да го попитам дали не си е представял изяждането на възрастната двойка, но не го направих.
Обвиняването му в убийствени намерения можеше да развали вечерта. Освен това повечето ликантропи не осъзнават, че правят нечовешки неща. Когато им го посочиш, винаги сякаш нараняваш чувствата им. Не исках да наранявам чувствата на Ричард.
Докато преминавахме през вътрешните врати към претъпканото лоби, го попитах:
— Къде е палтото ти?
— В колата. Не исках да го разнасям, така че притичах набързо.
Кимнах. Беше обичайно за Ричард. Или пък ликантропите не усещат студ. Забелязах, че е сплел косата си стегнато, близо до скалпа. Крайчецът на плитката се подаваше над яката. Дори не можех да си представя как го е направил. Моята идея за прическа беше да измия косата си, да я намажа с малко балсам и да я оставя да изсъхне. Не си падах по високотехнологичните изпълнения. Макар че можеше да е забавно да разуча възлите на спокойствие след шоуто. Винаги съм готова да науча нови неща.
Основното фоайе на „Лисицата” е комбинация между наистина приятен китайски ресторант и хиндуистки храм с малко елементи от ар деко. Цветовете са толкова ослепителни, че изглежда сякаш художникът е насъбрал парченца цветна мозайка с късчета светлина, затворени в тях. Китайски лъвове с размерите на питбули и светещи червени очи пазят вито стълбище, водещо към балкона на клуб „Лисицата”, където за петнадесет хиляди долара годишно можете да се насладите на прекрасни блюда и да имате собствено сепаре. Останалата част, простолюдието, се бутахме почти рамо до рамо в постланото с килими фоайе, където ни предлагаха пуканки, солени бисквитки, „Пепси”, а в някои вечери и хотдог. Доста различно от пилешкото кордон-бльо или каквото там сервираха, на горния етаж.
„Лисицата” върви по онази прекрасна тънка линия между кича и ексцентричността. Влюбих се в сградата още първия път, щом я видях. Всеки път, когато дойда, тук има някакво ново чудо. Някакъв цвят или дърворезба, или статуя, която не съм забелязала преди. Когато осъзнаеш, че първоначално е била построена за кино, разбираш колко са се променили нещата. Сегашните кина имат душата на непрани чорапи. „Лисицата” е жива по начин, присъщ само на най-добрите сгради.
Наложи се да пусна ръката на Ричард, за да доразкопчея палтото си, но в крайна сметка не бяхме залепени един за друг. Стоях близо до него в тълпата, без да се докосваме, но можех да почувствам топлината му с тялото си.
— Ще изглеждаме като близнаците Бобси*, като си сваля палтото — отбелязах аз.
[* Герои на изключително популярна серия детски романи от Лаура Лий Хоуп. — Бел. прев.]
Ричард повдигна вежда.
Бързо разтворих и затворих палтото си и той се разсмя. Беше хубав смях, топъл и гъст като коледен пудинг.
— Сезонът е такъв — отвърна ми.
После ме прегърна с една ръка, бързо, както би направил с приятел, но ръката му остана на раменете ми. Връзката ни все още беше в началната си фаза, когато да се докосваме бе нещо ново, неочаквано, опияняващо. Постоянно си намирахме извинения да го правим. Опитвахме се да се държим безгрижно. Не че се заблуждавахме. Не съм сигурна, че ни и пукаше. Обвих ръка около кръста му и леко се наведох. Беше дясната ми ръка. Ако ни нападнеха сега, никога нямаше да успея да извадя пистолета си навреме. Останах така за около минута, мислейки си, че може би си струва. След това го заобиколих и му предложих лявата си ръка.
Не знам дали мярна пистолета или просто се досети, но очите му се разшириха. Наведе се към мен и прошепна в косите ми:
— Оръжие тук, в „Лисицата”? Мислиш ли, че разпоредителите ще те пуснат?
— Последния път го направиха.
Лицето му придоби странен израз.
— Винаги ли излизаш въоръжена?
Свих рамене.
— След залез, да.
Погледът му беше озадачен, но заряза темата. До неотдавна понякога излизах невъоръжена след мръкнало, но годината се беше случила тежка. Най-различни хора се бяха опитали да ме убият. Аз съм дребничка, дори за жена. Тичах, вдигах тежести, имах черен колан по джудо, но повечето от лошите момчета професионалисти все още ме превъзхождаха. Те също имаха навика да вдигат тежести, да владеят бойни изкуства и да са по-тежки с поне 45 килограма. Не можех да ги победя на канадска борба, но можех да ги застрелям.
Освен това твърде често през изминалата година се бях изправяла срещу вампири и други свръхестествени гадини. Те можеха да вдигнат огромен камион с една ръка или още по-зле. Сребърните куршуми можеха и да не убият вампир, но със сигурност го забавяха. Достатъчно, че да си плюя на петите и да бягам бързо. Да се измъкна. Да оцелея.
Ричард знаеше с какво си изкарвам прехраната. Даже беше ставал свидетел на част от мръсотията. Но въпреки това очаквах да се издъни. Да започне да се държи като мъжът защитник и да роптае заради пистолета или пък нещо подобно. Стомахът ми беше почти непрестанно свит в очакване този мъж да каже нещо ужасно. Нещо, което ще провали нещата, ще ги унищожи, ще нарани отношенията ни. Дотук добре.
Тълпата започна да се отправя към стълбите, разделяйки се на две части за всеки от коридорите към театъра. Ние се смесихме с хората, хванати за ръце, за да не бъдем разделени. Да бе!
След като се измъкна от фоайето, тълпата се стече по различните пътеки между редовете като вода, търсеща най-бързия път надолу по течението. Въпреки това, и най-краткият маршрут беше доста бавен. Измъкнах билетите от джоба на сакото си. Нямах дамска чанта. Из джобовете на палтото ми бяха натъпкани малка четка за коса, червило, очна линия, сенки, документи за самоличност и ключовете за колата. Пейджърът ми беше закачен отпред на полата, дискретно извит на една страна. Когато не бях накипрена, носех куриерска чанта.
Разпоредителката, възрастна жена с очила, освети билетите ни с малко фенерче. Заведе ни до местата ни, настани ни и се върна обратно, за да помогне на следващата група безпомощни хорица. Местата бяха добри, близо до средата, сравнително близо до сцената. Достатъчно близо.
Ричард се премести от лявата ми страна, без да го моля. Схваща бързо. Това е една от причините, поради които все още излизаме. Това и фактът, че адски желая тялото му.
Разстлах палтото си върху седалката, така че да не е неудобно. Ръката му се промъкна през стола ми и докосна с пръсти рамото ми. Преборих се с желанието да положа глава на неговото рамо. Беше твърде сладникаво, но след това си казах „какво пък, по дяволите”. Сгуших се в извивката на врата му, вдишвайки аромата на кожата. Афтършейвът му беше чист и сладък, но под него бе миризмата на кожата, на плътта му. Заради нея този афтършейв никога нямаше да ухае по същия начин върху някой друг. В интерес на истината, обичах аромата на врата на Ричард и без капчица афтършейв.
Изправих се, отдръпвайки се съвсем леко от него. Той ме изгледа въпросително.
— Нещо не е наред ли?
— Хубав афтършейв — отвърнах аз.
Нямаше защо да признавам, че бях почувствала почти непреодолима нужда да го гризна по врата. Беше твърде унизително.
Светлините потъмняха и музиката започна. Всъщност никога не бях гледала „Момчета и кукли”, освен на кино. Версията с Марлон Брандо и Джийн Симънс. Идеята на Ричард за среща включваше ходене по пещери, туризъм — все неща, които изискваха най-старите ти дрехи и чифт удобни обувки. Харесваше ми на открито, но исках да пробваме по-официална среща. Исках да го видя в костюм и да му позволя да ме види в нещо по-ефирно от дънки. В края на краищата, бях момиче, независимо дали ми харесваше да го признавам, или не.
Но след като предложих срещата, не исках да е обичайната комбинация от вечеря и филм. Така че се обадих в „Лисицата”, за да видя какво се играе и попитах Ричард дали харесва мюзикъли. Харесваше. Още една точка в негова полза. Тъй като идеята беше моя, аз купих билетите. Ричард не го оспори, дори не настоя да плати половината. В крайна сметка, аз не бях предложила да платя за последната ни вечеря. Не ми беше хрумнало. Обзалагам се, че на Ричард му бе хрумнало да плати билетите, но бе изоставил идеята. Добър мъж.
Завесата се вдигна и началната сцена се разкри пред нас с ярки цветове — стилизирана, идеална и жизнерадостна точно от каквото имах нужда. „Фугата за самохвалковци” изпълни бляскавия подиум и се вля в щастливия мрак. Хубава музика, хумор, предстоящата поява на танцьорите, тялото на Ричард до моето, пистолет под рамото ми. Какво повече може да иска едно момиче?

~ Глава трета ~

Част от хората се изнизаха преди края на мюзикъла, за да избегнат тълпата. Аз винаги оставах до самия край. Струваше ми се нечестно човек да се промъква навън, преди да е успял да аплодира. Освен това мразех да изпускам края на каквото и да било. Вярвах, че точно това късче, което не видя, ще е най-добрата част.
Ентусиазирано се включихме в овациите на крака. Никога не съм живяла в друг град, който да дава толкова много овации на крака. Трябва да призная, че понякога, както тази вечер например, шоуто беше прекрасно, но съм виждала хора да се изправят за продукции, които не го заслужават. Не ставам, освен ако наистина не го мисля.
Ричард седна обратно, след като запалиха светлините.
— Бих предпочел да изчакам, докато тълпата се поразреди. Ако нямаш нищо против.
Погледът в очите му казваше, че смята, че няма да имам.
Наистина нямах. Карахме отделни коли. Щом напуснехме „Лисицата”, вечерта приключваше. Очевидно никой от нас не искаше да си тръгва. За себе си знаех със сигурност.
Облегнах се на седалките пред нас и погледнах надолу към него. Той ми се усмихна с очи, блестящи от желание, ако не от любов. Аз също се усмихвах. Изглежда, не можех да се удържа.
— Знаеш ли, това е доста сексистки мюзикъл — каза той.
Замислих се за момент, след това кимнах.
— Аха.
— Но ти харесва?
Кимнах отново.
Очите му се присвиха леко.
— Мислех си, че може да се почувстваш обидена.
— Имам по-важни неща, за които да се притеснявам, отколкото това дали „Момчета и кукли” представя балансиран поглед върху света.
Той се разсмя — кратък, щастлив звук.
— Чудесно, за момент си помислих, че ще трябва да разкарам колекцията си от записи на Роджърс и Хамърстийн*.
[* Става дума за Ричард Роджърс и Оскар Хамърстийн II, известен дует композитори, създали поредица от изключително популярни бродуейски мюзикъли през 40-те и 50-те години. — Бел. прев.]
Внимателно се вгледах в лицето му, опитвайки се да реша дали ме поднася. Не изглеждаше да е така.
— Наистина ли колекционираш саундтракове на Роджърс и Хамърстийн?
Той кимна, а очите му блестяха шеговито.
— Само Роджърс и Хамърстийн или всякакви мюзикъли?
— Нямам ги всички, но да, всякакви мюзикъли.
Поклатих глава.
— Какво не е наред?
— Ти си романтик.
— От устата ти звучи, сякаш е нещо лошо.
— Тази тъпотия с „и заживяха щастливо” е окей, докато е на сцената, но няма много общо с реалния живот.
Беше негов ред да проучи лицето ми. Очевидно това, което видя, не му хареса, защото се намръщи.
— Тази среща беше твоя идея. Ако не ти харесва идеята за цялото това щастие, защо ме доведе тук?
Свих рамене.
— След като те поканих на официална среща, не знаех къде да те заведа. Не исках да е обичайното. Освен това харесвам мюзикъли. Просто не смятам, че отразяват реалността.
— Не си толкова корава, на колкото се правиш.
— Напротив — отвърнах. — Съм.
— Не вярвам. Мисля, че харесваш тази тъпотия с „и заживяха щастливо” точно толкова, колкото и аз. Но вече те е страх да вярваш в нея.
— Не ме е страх, просто съм внимателна.
— Разочаровала си се твърде много пъти?
Направи го да звучи като въпрос.
— Може би.
Кръстосах ръце на корема си. Някой психолог би казал, че съм се затворила и съм станала некомуникативна. Майната им.
— За какво си мислиш?
Свих рамене.
— Моля те, кажи ми.
Взрях се в прямите му кафяви очи и ми се дощя да си ида вкъщи сама. Вместо това отговорих:
— „И заживяха щастливо” е просто лъжа, Ричард, и е такава, откакто навърших осем години.
— От смъртта на майка ти — каза той.
Само го погледнах. Бях на двадесет и четири години и болката от тази първа загуба все още беше прясна. Можеш да се справиш с нея, да я изтърпиш, но никога — да й избягаш. Никога не съм вярвала истински във великото добро място. Никога не съм вярвала, че лошите неща няма да връхлетят и да отнесат всичко. По-скоро бих се борила с дузина вампири, отколкото с един безсмислен инцидент.
Той отлепи ръката ми от мястото, където се бе вкопчила в рамото ми.
— Няма да умра пред теб, Анита. Обещавам ти.
Някой се разсмя — нисък кикот, който докосна кожата ми като връхчета на пръсти. Само една личност притежаваше този почти осезаем смях — Жан-Клод. Обърнах се и той беше там, застанал в средата на пътеката. Не го бях чула да се приближава. Не бях почувствала никакво движение. Той просто се беше появил сякаш с магия.
— Не давай обещания, които не можеш да спазиш, Ричард.

~ Глава четвърта ~

Отдръпнах се от седалките и пристъпих напред, за да осигуря на Ричард място да се изправи. Чувствах го до гърба си, успокояващо присъствие, само ако не се тревожех повече за неговата безопасност, отколкото за моята.
Жан-Клод беше облечен в бляскав черен фрак. Бяла жилетка с миниатюрни черни точици обграждаше искрящата белота на ризата му. Яката беше висока и стегната с шалче от мек черен плат, завързано около нея и втъкнато в жилетката, сякаш вратовръзките никога не са били изобретявани. Иглата за вратовръзка, забодена на жилетката му, беше изработена от сребро и черен оникс. Обувките му имаха гети като онези, носени от Фред Астер, макар да подозирах, че цялото облекло е от доста по-стара епоха.
Косата му бе с модна дължина, а почти черните къдрици стигаха до бялата яка. Знаех какъв цвят са очите му, но в момента не ги гледах. Бяха тъмносини, с цвета на наистина качествен сапфир. Никога не гледайте вампир в очите. Това е правило.
С вампира-господар на града, който стоеше там и чакаше, осъзнах колко празен е театърът. Наистина бяхме изчакали тълпата. Бяхме сами в отекващата тишина. Далечното мърморене на оттеглящата се тълпа беше като бял шум. За нас не значеше нищо. Втренчих се в прекрасните перлени копчета на жилетката на Жан-Клод. Трудно е да си корав, когато не можеш да срещнеш погледа на някого. Но щях да се справя.
— Господи, Жан-Клод, никога ли не носиш нещо различно от черно и бяло?
— Не ти ли харесва, ma petite?
Той се завъртя леко, така че да почувствам пълния ефект. Облеклото му пасваше прекрасно. Естествено, всичко, което носеше, изглеждаше по мярка, перфектно и очарователно, точно като него.
— Някак си не мислех, че „Момчета и кукли” ще е по твоя вкус, Жан-Клод.
— Или по твоя, ma petite.
Гласът му беше гъст като крем, с топлота, която можеше да е причинена само от две неща: гняв или желание. Бях готова да се обзаложа, че е желание.
Имах пистолет, сребърните куршуми щяха да го забавят, но нямаше да го убият. Естествено, Жан-Клод нямаше да ни се нахвърли пред публика. Беше твърде цивилизован за подобни неща. Той беше вампир бизнесмен, предприемач. Предприемачите, независимо дали живи или мъртви, не обикаляха и не разкъсваха гърлата на хората. Обикновено.
— Необичайно тих си, Ричард.
Той се загледа покрай мен. Не се обърнах, за да видя какво прави Ричард. Никога не сваляй поглед от вампира пред себе си, за да видиш какво прави върколакът зад гърба ти. Всеки проблем по реда си.
— Анита може да говори от свое име — отвърна Ричард.
Вниманието на Жан-Клод се прехвърли отново към мен.
— Това определено е истина. Но аз дойдох, за да видя как ви е харесало представлението.
— Да бе, а прасетата могат да летят — отвърнах аз.
— Не ми вярваш?
— Определено — отговорих му.
— Хайде де, Ричард, как ти хареса вечерта?
В гласа му се прокрадваше нотка хумор, но под нея все още прозираше гневът. Не е приятно да си около вампирите господари, когато са ядосани.
— Беше прекрасна до момента, в който се появи ти. В гласа на Ричард се прокрадна топлина, началото на гнева. Никога не го бях виждала ядосан.
— Как е възможно присъствието ми да развали вашата… среща?
Последното беше яростно изплюто.
— Защо си толкова вбесен тази вечер, Жан-Клод? — попитах го аз.
— Но, ma petite, аз никога не се… вбесявам.
— Глупости.
— Ревнува ни — обади се Ричард.
— Не ревнувам.
— Винаги казваш на Анита как можеш да помиришеш, че те желае. Е, аз мога да помириша твоето желание. Искаш я толкова много, че може — Ричард издаде почти горчив звук — да се вкуси.
— А вие, мосю Зееман, нима не я желаете?
— Спрете да говорите, сякаш ме няма — казах аз.
— Анита ме покани на среща. Съгласих се.
— Това вярно ли е, ma petite? — Гласът му беше станал много тих. Тази тишина беше по-плашеща от гнева.
Искаше ми се да кажа „не”, но той щеше да подуши лъжата.
— Истина е. И какво от това?
Тишина. Той просто си стоеше съвършено неподвижен. Ако не гледах право към него, нямаше да знам, че е там. Мъртвите не издават шум.
Пейджърът ми иззвъня. Ричард и аз подскочихме, сякаш ни простреляха. Жан-Клод беше неподвижен, сякаш въобще не го бе чул.
Натиснах бутона и номерът, който се изписа, ме накара да изстена.
— Какво има? — попита Ричард. Беше сложил ръката си на рамото ми.
— Полицията е. Трябва да намеря телефон.
Наведох се назад към гърдите на Ричард. Ръката му стисна рамото ми. Втренчих се във вампира пред мен. Щеше ли да го нарани Жан-Клод, след като си тръгнех? Не бях сигурна.
— Носиш ли кръст? — Не си направих труда да шепна. Жан-Клод така или иначе щеше да ме чуе.
— Не.
Обърнах се наполовина.
— Не! Излязъл си след залез без кръст?
— Аз съм превръщач. Мога да се грижа за себе си.
Поклатих глава.
— Не ти ли стига, че веднъж вече ти разкъсаха гърлото?
— Все още съм жив — отвърна той.
— Знам, че си способен да се възстановиш от почти всичко, но за Бога, Ричард, не можеш да се възстановиш от всичко. — Започнах да свалям сребърната верижка на разпятието от блузата си. — Можеш да вземеш назаем моя.
— Това истинско сребро ли е? — попита Ричард.
— Да.
— Не мога. Алергичен съм към сребро, не помниш ли?
Ах. Глупаво от моя страна. Експерт по свръхестественото да предлага сребро на ликантроп. Мушнах верижката обратно в блузата си.
— Той е човек, колкото и аз, ma petite.
— Поне не съм мъртъв.
— Това може да бъде излекувано.
— Престанете, и двамата.
— Виждал ли си спалнята й, Ричард? Колекцията й от пингвини-играчки?
Поех си дълбоко въздух и издишах. Нямаше да стоя тук и да обяснявам как Жан-Клод е успял да види спалнята ми. Наистина ли трябваше да кажа на висок глас, че не спя с мъртъвци?
— Опитваш се да ме накараш да ревнувам, но няма да се получи — отвърна Ричард.
— Но го има червейчето на съмнението, Ричард. Знам го. Ти си мой слуга, моят вълк, и знам, че се съмняваш в нея.
— Не се съмнявам в Анита.
Но в гласа му се промъкна защитна нотка, която никак не ми хареса.
— Не съм твоя собственост, Жан-Клод — каза Ричард. — Аз съм втори след водача на глутницата. Идвам и си отивам, когато си поискам. Алфата оттегли заповедите да ти се подчинявам, след като почти ме убиха заради теб.
— Водачът на глутницата ти беше много ядосан, задето оцеля — коментира сладко Жан-Клод.
— Защо водачът на глутницата ще иска Ричард мъртъв? — попитах аз.
Жан-Клод погледна покрай мен към Ричард.
— Не си й казал, че си насред битка за унаследяване?
— Няма да се бия с Маркус.
— Тогава ще умреш. — От устата на Жан-Клод звучеше съвсем просто.
Пейджърът ми отново иззвъня. Същият номер.
— Идвам, Долф — измърморих.
Погледнах към Ричард. Очите му блестяха гневно. Ръцете му бяха свити в юмруци. Бях достатъчно близо, за да почувствам напрежението, което се излъчваше на вълни от него.
— Какво става, Ричард?
Той рязко поклати глава.
— Моя работа, не твоя.
— Ако някой те заплашва, значи е моя.
Той ме изгледа.
— Не, ти не си една от нас. Няма да те замесвам.
— Мога да се грижа за себе си, Ричард.
Той просто поклати глава.
— Маркус иска да те замеси, ma petite. Ричард отказва. Това е… предмет на спор помежду им. Един от многото.
— Откъде знаеш толкова? — попитах аз.
— Ние, водачите на свръхестествената общност, трябва да се занимаваме един с друг. Заради сигурността на всички.
Ричард само стоеше и го гледаше. За пръв път ми хрумна, че май гледаше Жан-Клод в очите без някакви неприятни последици.
— Ричард, можеш ли да го гледаш в очите?
Очите му се отклониха към мен, след това се върнаха на Жан-Клод.
— Да. Аз също съм чудовище. Мога да го гледам в очите.
Поклатих глава.
— Ървинг не може да го гледа в очите. Не е само до това да си върколак.
— Както аз съм вампир господар, така нашият красив приятел тук е върколак господар. Макар че не ги наричат така. Алфа мъжкари, нали? Водачи на глутници.
— Предпочитам водач на глутница.
— Обзалагам се, че е така — казах.
Ричард изглеждаше наранен, лицето му потъмня като на малко дете.
— Ядосана си ми. Защо?
— Имаш сериозни проблеми с водача на глутницата си и не ми казваш нищо. Жан-Клод непрекъснато намеква, че водачът ти те иска мъртъв. Вярно ли е?
— Маркус няма да ме убие — отвърна Ричард.
Жан-Клод се изсмя. Звукът имаше горчив привкус, сякаш въобще не бе смях.
— Ти си глупак, Ричард.
Пейджърът ми отново иззвъня. Проверих номера и го изключих. Не беше в стила на Долф да ми се обажда толкова пъти един след друг. Ставаше нещо лошо. Трябваше да вървя, но…
— В момента нямам време да чуя цялата история. — Забих пръст в гърдите на Ричард. Обърнах се с гръб към Жан-Клод. Вече беше нанесъл вредата, която възнамеряваше. — Ще ми разкажеш абсолютно всичко за това какво става.
— Не смя…
— Спести си думите. Или ще споделиш този проблем, или повече няма да излизаме.
Изглеждаше шокиран.
— Защо?
— Или ме държиш на тъмно, защото искаш да ме предпазиш, което няма да ми хареса, или имаш някаква друга причина. Дано да е дяволски добра причина, а не някаква глупост, свързана с мъжкото его.
Жан-Клод отново се изсмя. Този път звукът ме обгърна като мек плат, топъл и успокояващ, плътен и мек до голата ми кожа. Разтърсих глава. Смехът на Жан-Клод беше посегателство срещу уединението.
Обърнах се към него и вероятно в погледа ми е имало нещо, защото смехът секна сякаш въобще не бе започвал.
— Що се отнася до теб, можеш да се разкараш. Достатъчно се забавлява тази вечер.
— Каквото и да значи това, ma petite. Красивото му лице бе чисто и безизразно като маска.
Поклатих глава и пристъпих напред. Махах се, имах работа за вършене. Ричард ме хвана за рамото.
— Пусни ме, Ричард, в момента съм ти бясна.
Не го погледнах. Не исках да виждам лицето му. Страхувах се, че ако изглежда наранен, ще му простя всичко.
— Чу я, Ричард. Не желае да я докосваш. – Жан-Клод се беше приплъзнал стъпка по-близо.
— Не се меси, Жан-Клод.
Ръката на Ричард ме стисна нежно.
— Тя не те желае, Жан-Клод. — В гласа му имаше повече гняв, отколкото би трябвало. По-скоро сякаш се опитваше да убеди себе си, а не него.
Пристъпих напред, отърсвайки се от ръката му. Искаше ми се да се протегна и да я хвана, но не го направих. Беше скрил от мен важни неща. Опасни неща. Това не беше разрешено. И което е по-лошо, в някакво тъмно ъгълче на душата си смяташе, че бих могла да се поддам на Жан-Клод. Каква бъркотия.
— Да ви го начукам и на двамата.
— Тоест, досега не си имал това удоволствие? обади се Жан-Клод.
— Не е моя работа да отговарям на този въпрос — отвърна му Ричард.
— Щях да знам, ако беше.
— Лъжец — казах аз.
— He, ma petite. Щях да усетя аромата му върху кожата ти.
Искаше ми се да му фрасна един. Желанието да размажа това красиво лице беше буквално неудържимо. Раменете ми се стегнаха, а ръцете ме заболяха. Но бях по-умна. Човек не се пише доброволец за юмручен бой с вампир. Това значително снижава продължителността на живота.
Пристъпих съвсем близо до Жан-Клод, така че телата ни почти се докосваха. Втренчих се в носа му, което развали част от ефекта, но очите му бяха кладенци, в които човек може да се удави, а аз нямах подобно желание.
— Мразя те. — Гласът ми беше равен от усилието да не изкрещя.
В този момент наистина го мислех. И знаех, че Жан-Клод ще го усети. Исках да го разбере.
— Ма petite…
— Не, вече говори достатъчно. Сега е мой ред. Ако нараниш Ричард Зееман, ще те убия.
— Нима значи толкова много за теб? — В гласа му имаше изненада. Голяма.
— Не, ти означаваш толкова малко.
Отдръпнах се и минах покрай него. Обърнах му гърба си и се отдалечих. Нека забие зъбите си в тази истина. Тази вечер имах предвид всяка дума.

~ Глава пета ~

Номерът, изписан на пейджъра ми, беше на телефона в колата на детектив сержант Рудолф Стор. Коледен подарък от жена му за миналите празници. Ще й изпратя благодарствена бележка. По полицейските радиостанции всичко звучи като чужд език. Долф вдигна на петото иззвъняване. Знаех си, че в крайна сметка ще го направи.
— Анита.
— Ами ако беше жена ти?
— Щеше да е наясно, че съм на работа.
Не коментирах. Не всяка жена би приела съпругът й да отговаря на телефона, изричайки името на друга. Може би Люсил беше различна.
— Какво става, Долф? Предполагаше се, че това е свободната ми вечер.
— Съжалявам, убиецът не го е знаел. Ако си твърде заета, ще се мъчим и без теб.
— Що за таралеж ти е влязъл в гащите?
Бях възнаградена с тих звук, който може и да беше смях.
— Не е твоят. Намираме се близо до „Шестте флага” на Четиридесет и четвърта.
— Къде на Четиридесет и четвърта по-точно?
— Близо до природния център „Одюбон”. Колко бързо можеш да дойдеш?
— Имаме проблем, нямам представа къде, по дяволите, се намирате. Как да стигна до природния център?
— Намира се през пътя срещу манастира „Св. Амброуз”.
— Нямам идея къде е това — отвърнах му аз.
Той въздъхна.
— Проклятие, намираме се на средата на нищото. Това са единствените ми ориентири.
— Просто ми дай указания как да стигна дотам. Аз ще се оправя.
Даде ми. Бяха твърде много, а аз нямах лист и химикалка, за да записвам.
— Задръж. Трябва да взема нещо за писане. Оставих телефона и свих една салфетка от мястото за освежаване. Измолих писалка от една възрастна двойка. Мъжът носеше кашмирено палто. Жената — истински диаманти. Писалката беше инкрустирана и може би беше от истинско злато. Не ме накара да му обещая, че ще я върна. Или бе доверчив, или просто стоеше над тези неща. Трябваше да започна да си нося собствени средства за писане. Това ставаше унизително.
— Върнах се, Долф, продължавай.
Не ме попита какво ми отне толкова време. Долф не си пада по страничните въпроси. Отново ми продиктува указанията. Прочетох му ги, за да се уверя, че съм записала правилно. Така беше.
— Долф, иде реч за поне 45 минути пътуване. Обикновено съм последният експерт, на когото се обаждат. След като жертвата е снимана, записана на видеокасета, огледана, изръчкана и т.н. Когато аз пристигна, всички могат да си ходят или поне да напуснат мястото на убийството. На хората нямаше да им хареса да мръзнат два часа.
— Обадих ти се веднага щом стана ясно, че извършителят не е човек. Ще ни отнеме най-малко четиридесет и пет минути да приключим и да се приготвим за теб.
Трябваше да се досетя, че Долф ще планира нещата в перспектива.
— Добре, ще дойда веднага щом мога.
Той затвори, аз също. Долф никога не казва „довиждане”.
Върнах писалката на мъжа. Той я прие любезно, сякаш нито за миг не се бе съмнявал, че ще си я получи обратно. Човек от сой.
Минах през вратите. Нито Жан-Клод, нито Ричард бяха стигнали до фоайето. Бяха на публично място, така че не смятах, че ще се стигне до бой. Размяна на ядосани думи — да, но без насилие. Можех да оставя вампирът и върколакът да се погрижат за себе си. Освен това, ако на Ричард не му беше разрешено да се притеснява за мен, когато съм навън сама, най-малкото, което можех да направя, бе да върна услугата. Не смятах, че Жан-Клод наистина иска да ме накара да стигна толкова далече. Не наистина. Един от нас щеше да умре и започвах да си мисля, че може би няма да съм аз.

~ Глава шеста ~

Щом излязох навън, ме обгърна студ. Повдигнах рамене, за да скрия брадичката си в яката. На няколко метра пред мен вървеше весела групичка от четирима. Движеха се близо един до друг, притискайки се в студа. Високите токчета на жените тракаха театрално силно. Смехът им също бе силен и твърде писклив. Първата двойна среща, която бе протекла добре, поне до момента. Или пък всички бяха дълбоко влюбени, а аз се чувствах като кучка. Може би.
Четворката се раздели като вода около камък, за да пропусне жена. Двойките се събраха отново зад нея и продължиха да се смеят, сякаш въобще не са я видели. Което вероятно си беше така.
Сега вече го почувствах, слабо раздвижване на студения въздух. Усещане, което нямаше нищо общо с вятъра. Тя се правеше на незабележима. Докато двойките не я бяха забелязали, именно като не я забелязаха, аз също не я бях видяла. Което означаваше, че е добра. Много, много добра.
Стоеше под последната улична лампа. Косата й беше жълта като масло и на гъсти вълни. По-дълга от моята, почти до кръста. Палтото, което носеше закопчано до горе, бе черно. Цветът бе груб за нея. Правеше кожата и да изглежда твърде бледа дори и с грим.
Стоеше арогантно в центъра на тротоара. Беше горе-долу с моите размери, а не физически внушителна. Тогава защо стоеше там, сякаш нищо на света не можеше да я нарани? Само три неща дават такава увереност: автоматичното оръжие, глупостта или това, че си вампир. Не виждах автоматично оръжие и не изглеждаше глупава. Всъщност след като осъзнах какво гледам, изглеждаше като вампир. Гримът беше добър. Правеше я да изглежда почти жива. Почти.
Забеляза, че се взирам в нея. И тя се втренчи в мен, опитвайки се да улови погледа ми, но аз бях опитен играч на този малък танц. Да се взираш в нечие лице, без да се взираш в очите, е номер, който става все по-лесен с продължителна практика. Намръщи ми се. Не й хареса, че погледът не проработи.
Стоях на около два метра от нея. Краката ми бяха раздалечени, за да получа максималния възможен баланс на високи токчета. Ръцете ми вече бяха извадени на студа в готовност да посегнат към пистолета, ако се наложи.
Силата й се промъкваше по кожата ми, докосвайки тук и там в търсене на слабо място. Беше много добра, но освен това беше съвсем малко над стоте години. Сто години не бяха достатъчни, за да замъглят ума ми. Всички съживители имат частичен, естествен имунитет срещу вампири. Моят, изглежда, бе по-висок от обичайния.
Красивото й лице беше безизразно в съсредоточаването като на китайска кукла. Тя замахна навън с ръка, сякаш хвърляше нещо към мен. Трепнах и силата й ме хвана като невидима вълна, удряйки се в тялото ми. Накара ме да се олюлея.
Извадих пистолета си. Не се опита да ми се нахвърли. Вместо това се пробва да използва ума си. Беше най-малкото двестагодишна. Бях подценила възрастта й с цял век. Не правя подобни грешки често. Силата й удряше кожата ми подобно на малки тояжки, но дори не успя да се приближи до докосване на ума ми. Аз бях почти толкова изненадана, колкото и тя, когато насочих пистолета си към нея. Беше твърде лесно.
— Хей — чу се глас зад нас. — Веднага свали оръжието!
Полицай точно когато ми трябваше. Наведох пистолета към тротоара.
— Остави оръжието на земята, веднага — изръмжа той и без да се обръщам, знаех, че е извадил собственото си оръжие.
Ченгетата приемат оръжията много сериозно. Протегнах браунинга надясно с една ръка, лявата бе вдигната във въздуха, и клекнах, за да го оставя внимателно на тротоара.
— Това прекъсване не ми е нужно — каза вампирът.
Изгледах я, докато се изправях бавно, слагайки ръце на главата си с преплетени пръсти. Можех и да получа бонус за това, че знам процедурата. Тя гледаше покрай мен към приближаващия се полицай. Погледът не бе приятелски.
— Не го наранявай.
Очите й премигнаха в моя посока.
— Не ни е разрешено да нападаме полицията. — Гласът й бе изпълнен с презрение. — Знам правилата.
Искаше ми се да попитам какви правила, но не го направих. Беше добро правило. Полицаят можеше и да оцелее при наличието му. Естествено, аз не бях ченге и можех да се обзаложа, че правилата не важат за мен.
Ченгето се появи в крайчеца на полезрението ми. Пистолетът му бе насочен към мен. Изрита моето оръжие извън обсег. Видях, че се удари в сградата. Една ръка ме блъсна по гърба, привличайки вниманието ми.
— Не ти трябва да знаеш къде отиде оръжието.
За момента беше прав. Претърси ме с една ръка. Не беше особено подробно и се зачудих къде ли е партньорът му.
— Достатъчно — каза вампирката.
Почувствах, че ченгето отстъпи от мен.
— Какво става тук?
Силата и се плъзна покрай мен, сякаш някакъв огромен звяр се отърка в тялото ми в мрака. Чух как полицаят ахва.
— Тук не става нищо — каза вампирката. В гласа и се прокрадна някакъв акцент. Германски или може би австрийски.
Чух го да повтаря:
— Тук не става нищо.
— А сега се върни обратно да регулираш движението — нареди му тя.
Обърнах се бавно, с ръце все още на главата. Ченгето стоеше насреща с празно лице и разширени очи. Пистолетът му сочеше към земята, сякаш бе забравил, че го държи.
— Махни се — каза тя.
Той стоеше замръзнал. Носеше кръстчето си. Носеше благословения кръст, точно както се предполагаше, но последният не му помагаше кой знае колко.
Отдръпнах се от двамата. Исках да съм въоръжена, ако спре да обръща внимание на ченгето. Бавно свалих ръце, докато наблюдавах полицая. Ако оттеглеше контрола си над него внезапно и не бях, където се предполагаше, можеше и да ме застреля. Вероятно нямаше, но може би. Ако ме видеше с пистолет в ръка за втори път, със сигурност щеше.
— Предполагам, че няма да свалиш кръста му, за да мога да му заповядвам?
Хвърлих поглед на вампирката. Гледаше ме. Ченгето потрепна, бореше се като спящ човек в хватката на кошмар. Върна погледа си на него и борбата престана.
— Не мисля — отвърнах аз.
Коленичих, опитвайки се да държа вниманието си върху двамата едновременно. Докоснах браунинга и обвих студените си пръсти около него. Ръцете ми бяха схванати от дългото излагане на студа. Не бях сигурна колко бързо мога да извадя оръжието точно в този момент. Може би трябваше да се замисля за някакви ръкавици. От онези с отрязаните върхове на пръстите, например.
Прибрах браунинга в джоба на сакото, като не преставах да го стискам. Ръката ми щеше да се стопли и ако се наложеше, можех да стрелям през дрехата.
— Без кръста мога да го накарам да се махне. Защо не мога да те контролирам по този начин?
— Предполагам, че просто съм късметлийка.
Очите й проблясваха към мен. Той отново се размърда. Трябваше да го гледа, докато ми говори. Беше интересно да видя каква голяма концентрация се изисква. Тя беше могъща, но силата й си имаше граници.
— Ти си Екзекуторката.
— И какво от това?
— Не вярвах на историите. Сега вече вярвам на част от тях.
— Браво. А сега, какво искаш?
Лека усмивка изви начервените й устни.
— Искам да оставиш Жан-Клод на мира.
Примигнах, без да съм сигурна, че съм чула правилно.
— Какво имаш предвид под това да го оставя на мира?
— Не ходи на срещи с него, не флиртувай с него. Не говори с него. Остави го на мира.
— С удоволствие — отвърнах й.
Тя ме изгледа изненадано. Не се случва твърде често да изненадате двестагодишен вампир. Лицето й изглеждаше доста човешко с разширените очи и устата, разтворена в”о”.
Ченгето изсумтя и се огледа диво наоколо.
— Какво, по дяволите…?
Изгледа ни. Приличахме на две дребни жени, излезли навън за вечерта. Погледна надолу към пистолета си и изглеждаше засрамен. Не си спомняше защо го е извадил. Прибра оръжието, мърморейки някакви извинения, докато се отдалечаваше от нас. Вампирката го остави да си върви.
— Ще се откажеш от Жан-Клод просто така?
— Можеш да се обзаложиш.
Тя поклати глава.
— Не ти вярвам.
— Виж, не ми пука дали ми вярваш. Ако имаш мераци за Жан-Клод, толкова по-добре. Опитвам се да се отърва от него от години.
Отново същото поклащане на главата, което завихри жълтата коса около лицето й. Беше много момичешки жест. Щеше да е сладък, ако тя не бе труп.
— Лъжеш. Ти го желаеш. Всеки би го желал. Нямаше как да оспоря това.
— Имаш ли име?
— Казвам се Гретхен.
— Добре, Гретхен, желая ти щастие с Господаря. Ако имаш нужда от някаква помощ, за да забиеш зъбите си в него, уведоми ме. Ще се радвам, ако си намери някоя хубава малка вампирка, с която да се задоми.
— Подиграваш ми се.
Свих рамене.
— Само малко, по навик, нищо лично. Наистина мисля това, което казах. Не желая Жан-Клод.
— Не смяташ ли, че е красив? — Гласът й бе мек от изненада.
— Ами да, обаче намирам и тигрите за красиви. Въпреки това, не искам да спя с тях.
— Никой смъртен не може да му устои.
— Тази смъртна може — отвърнах й аз.
— Стой далече от него или ще те убия.
Гретхен всъщност не слушаше какво й говоря. Чуваше думите, но значението им й убягваше. Напомняше ми на Жан-Клод.
— Виж, той е този, който ме преследва. Ще стоя далече от него, ако ми позволи. Но не ме заплашвай.
— Той е мой, Анита Блейк. Изправи се срещу мен на свой риск.
Беше мой ред да поклатя глава. Може би не знаеше, че съм насочила пистолет към нея. Може би нямаше представа, че е зареден с покрити със сребро куршуми. Може пък да е станала арогантна, след като е поживяла няколко века. Да, най-вероятно беше това.
— Виж, в момента нямам време за това. Жан-Клод е твой, чудесно, прекрасно. Развълнувана съм да го чуя. Дръж го далеч от мен и ще съм най-щастливата жена на света, жива или мъртва.
Не исках да й обръщам гръб, но трябваше да вървя. Ако нямаше да ми се нахвърля тук и сега, Долф ме очакваше на местопрестъплението. Трябваше да тръгвам.
— Гретхен, за какво си говорите с Анита? – Жан-Клод се приближаваше наперено към нас. Носеше и не се бъзикам, черна пелерина. Беше във викториански стил, с яка. Шапка с бяла копринена лента завършваше тоалета.
Гретхен се вторачи в него. Това е единствената дума, която може да го опише. Откритото обожание, изписано на лицето й, беше отвратително и много човешко.
— Исках да се срещна със съперницата си.
Не й бях съперница, но не смятам, че щеше да го повярва.
— Казах ти да изчакаш отвън, така че да не се срещнете. Знаеш това. — Последните две думи бяха изплюти по нея, сякаш бяха камъни.
Тя трепна.
— Тази вечер не й мисля злото.
Това си беше почти лъжа, но не казах нищо. Можех да му обясня, че ме е заплашила, но някак си изглеждаше като клюкарстване. Беше си създала достатъчно проблеми, за да може да ме завари сама. Да ме предупреди. Любовта й към него беше толкова открита. Не можех да си осигуря помощта му срещу нея. Глупаво, но вярно. Освен това не ми харесваше да дължа услуги на Жан-Клод.
— Ще ви оставя насаме, влюбени птички.
— Какви лъжи си й разказала за нас? — Думите му прорязаха въздуха. Можех да почувствам как се задавям от яростта му. Исусе!
Тя падна на колене с вдигнати ръце, не за да избегне удар, а молейки се, протягайки се към него.
— Моля те, исках само да я срещна. Да видя смъртната, която ще те открадне от мен.
Не исках да ставам свидетел на това, но беше като при автомобилна катастрофа. Не можех да се накарам да напусна.
— Тя не краде нищо. Никога не съм те обичал.
Болката се изписа по лицето и и даже под грима тя започна да изглежда по-малко човешки. Лицето й се изтъни, костите й станаха по-ясно видими, сякаш кожата й се свиваше.
Той я сграбчи за рамото и я изправи грубо на крака. Облечените му в бели ръкавици пръсти се впиха в рамото й. Ако беше човек, щяха да й останат белези.
— Овладей се, жено. Губиш контрол.
Тънките й устни се разтвориха, откривайки зъбите. Тя му изсъска и се освободи от ръката му. Покри лицето си с ръце, които бяха почти като нокти. Бях виждала вампири да показват истинската си форма, но никога по случайност, никога на открито, където всеки може да ги види.
— Обичам те. — Думите прозвучаха глухо и изкривено, но чувството, вложено в тях, беше много истинско. Много… човешко.
— Махни се оттук, преди да си изложила всички ни — каза й Жан-Клод.
Тя вдигна към светлината лице, което вече не беше човешко. Бледата кожа сияеше с вътрешна светлина. Гримът стоеше върху тази светеща повърхност. Ружът, сенките, червилото сякаш се носеха над светлината, сякаш кожата вече не можеше да ги поеме. Когато обърна глава, успях да видя костите на челюстта й като сенки под кожата.
— Нещата между нас не са приключили, Анита Блейк. — Думите изпаднаха измежду кучешките и зъби и устните.
— Остави ни! — Думите на Жан-Клод бяха отекващо изсъскване.
Тя се хвърли към небето, не скок, не левитация, а просто нагоре. Изчезна в мрака с един полъх на вятъра.
— Исусе Христе! — Прошепнах аз.
— Съжалявам, ma petite. Изпратих я тук, за да избегна това.
Пристъпваше към мен в елегантната си пелерина. Порив на ледения вятър го накара да протегне ръка към върха на шапката си. Беше хубаво да знам, че поне дрехите му не се подчиняваха на всяка негова прищявка.
— Трябва да вървя, Жан-Клод. Полицията ме чака.
— Не исках това да се случи тази вечер.
— Ти никога не искаш нещо да се случи, Жан-Клод. Но то, така или иначе, се случва. — Вдигнах ръка, за да спра думите му. Не исках да чувам нищо повече от него. — Трябва да вървя. — Обърнах се и се отправих към колата си. Когато бях в безопасност, отвъд ледената улица, прехвърлих пистолета си в кобура.
— Съжалявам, ma petite.
Завъртях се, за да му кажа да се разкара от мен. Нямаше го. Уличната лампа осветяваше празен тротоар. Предполагам, че на двамата с Гретхен не им трябваше кола.

» Ловецът на вампири, книга 3: Циркът на прокълнатите [Прочети онлайн]
» Ловецът на вампири, книга 2: Усмихнатият труп [Прочети онлайн]
» Любима книга