Книга 1 - Пробуждането

Четвърти септември

Скъпо Дневниче,

Нещо ужасно ще се случи днес.

Незнам защо го написах. Налудничаво е.Няма никаква причина да бъда разстроена.Имам всички основания да бъда щастлива,но...

Но часът е 5:30 сутринта, а съм будна и изплашена. Продължавам да си повтарям, че това е заради времевата разлика между Франция и тук. Но това не обяснява защо съм толкова уплашена.

Толкова изгубена.

Онзи ден, докато леля Джудит, Маргарет и аз се връщахме от летището, аз имах странно предчувствие. Когато завихме към нашата улица аз внезапно си помислих:

- „Майка и татко сигурно ни чакат у дома. Обзалагам се, че са на верандата или в хола и гледат на вън през прозореца. Сигурно са се притеснили толкова много.”

Знам. Това звучи налудничаво.

Но дори когато видях къщата и празната веранда продължих да се чувствам по този начин. Бягах по стълбите, опитах вратата и почуках. И когато леля Джудит отключи вратата, нахлух вътре и се спрях в коридора ослушвайки се, очаквайки да чуя майка да слезе долу по стълбите или татко да се обади от кабинета.

Тогава леля Джудит пусна куфара на земята с трясък на пода зад мен и с огромна въздишка и каза:

- „У дома сме.”

И Маргарет се изсмя. И най-ужасното чувство което съм изпитвала някога през живота си ме връхлетя. Никога не съм се чувствала толкова крайно и напълно изгубена.

Дом. Аз съм у дома. Защо прозвуча като той?

Родена съм тук във Филс Чърч. Винаги съм живяла в тази къща, винаги. Това е същата ми стара спалня, с обгоряното петно на пода, където Каролин и аз опитахме тайно да пушим цигари в пети клас и туко-речи възмутихме нашите. Мога да погледна през прозореца и да видя голямото дюлево дърво,на което Мат и момчетата се бяха покачили за да провалят партито с приспиване на рожденият ми ден преди две години. Това са моите легло, стол, бюфет.

Но точно сега всичко ми изглежда странно, сякаш не съм била тук. Аз съм тази която е вън от това място. И най-лошото нещо е че чувствам че някъде принадлежа, но просто немога да го открия.
Бях твърде изморена вчера за да отида до Ориентейшън.

Мередит вдигна моя списък за мен, но не се чувствах добре за да говоря с нея по телефона. Леля Джудист каза на всички които се обаждаха, че съм имала тежък полет и съм спяла, но ме гледаше на вечеря със забавно изражение на лицето си.

Трябва да се видя с компанията, помислих си. Очакваше се да се срещнем на паркинга преди училище. Затова ли съм уплашена? Уплашена съм от тях?

Елена Гилбърт спря да пише. Тя се вторачи в последният ред който беше написала и след това разтърси главата си, химикала се завъртя върху малката книга със сини кадифени корици. Тогава с внезапно движение, тя вдигна главата си и хвърли химикала и книгата към големият червеникавокафяв прозорец, където те отскочиха невредими и паднаха на тапицираното място до прозореца.

Всичко беше толкова нелепо.

От кога тя, Елена Гилбърт, се страхува да се среща с хора? От кога тя започна да се страхува от нещо? Тя се изправи и ядосано мушна ръцете си в червеното копринено кимоно. Тя даже не се огледа в претруфеното викторианско огледало което беше на черешокафеникавият бюфет. Тя знаеше какво ще види. Елена Гилбърт, изтънчена, руса и стройна; модната тенденция на по-големите от гимназията, момичето което всяко момче искаше и всяко момиче което искаше да бъде като нея. Която сега имаше необичайно намръщено изражение на лицето си и шипка на устата си.

- „Горещ душ, кафе и ще се успокоя.” - помисли си тя.

Сутрешният ритуал за миене и обличане беше успокояващ, и тя се моташе, сортирайки новите си принадлежности от Париж. Тя най-накрая избра бледо розова жилетка и бели ленени къси панталонки, които я караха да изглежда като малинова мелба.

- „Достатъчно добре за ядене.” - помисли си тя.

Огледалото показа образ на момиче със тайна усмивка. Нейните по-ранни страхове се разтопиха и отминаха, забравиха се.

- Елена! Къде си? Ще закъснееш за училище! – гласът се чу неясно от горе долу.

Елена прокара още веднъж гребена през копринено меката си коса и я събра с тъмна розова панделка. След това грабна чантата си и слезе долу по стълбите.

В кухнята четири годишната Маргарет ядеше зърнена закуска на кухненската маса, а леля Джудит гореше нещо на готварската печка. Тя беше от типа жени които винаги изглеждаха неясно объркани. Леля има слабо, меко лице и светла развяваща се коса която беше избутана назад небрежно.

- Добро утро на всички. Съжалявам, но нямам време за закуска.

- Но Елена, неможеш просто да излезеш без да хапнеш нищичко. Нуждаеш се от протеини…

- Ще си взема поничка преди училище – каза Елена. Тя даде една целувка на Маргарет по главата и се обърна да тръгва.

- Но Елена…

- Сигурно ще се прибера с Бони или Мередит след училище, така че не ме чакайте за вечеря. Чао!

- Елена…

Елена беше вече пред вратата. Тя я затвори след себе си, срязвайки отдалечените възражение на леля Джудит и престъпи през входната врата.

И спря.

Всички лоши чувства които я бяха сполетели сутринта се върнаха отново. Тревогата, страхът. И увереността, че нещо лошо ще се случи.

Улица Мапъл беше пуста. Високите викториански къщи изглеждаха странни и тихи, сякаш те бяха празни вътре, като изоставените къщи във филмовите сцени. Изглеждаха така сякаш са празни, без хора, но пълни със странни наблюдаващи те неща.

Това беше. Нещо я наблюдаваше. Небето над нея небеше синьо, а млечно и непроницаемо, като огромна купа обърната на обратно.

Въздухът беше задушлив и Елена се чувстваше така сякаш имаше очи които я наблюдаваха.
Тя забеляза нещо тъмно под клоните на старото дюлево дърво пред къщата.

Беше гарван, тихо стоящ. Жълти багри го обграждаха. И това беше нещото което я наблюдаваше.
Тя се опита да каже на себе си, че това е налудничаво, но някак си тя знаеше. Това беше най-големият гарван който някога е виждала, закръглен и лъскав, с многоцветни сияния на черните си пера. Тя можеше да види всеки негов детайл чисто: алчните тъмни нокти, острият клюн и единственото блестящо черно око.

Беше толкова неподвижен, че можеше да бъде восъчен модел на птица стоящ там. Но когато се вторачи повече, почувства бавни горещи вълни които минаваха през шията и бузите и. Защото то…я гледаше. Гледаше я така както момчетата гледат нея когато носи бански костюм или финна блуза. Сякаш я разсъбличаше със собствените си очи.

Преди да се осъзнае какво правеше, тя изпусна чантата си и вдигна камък от пътя пред нея.

- Махай се от тук! – каза тя и чу трептящия гняв в собственият си глас. – Давай! Изчезвай! – с последната си дума, тя хвърли камъка.

Имаше експлозия от листа, но гарванът се извисяваше невредим. Елена се наведе, внезапно се паникьоса, когато гарванът изпляска с криле директно над главата `и. Вятърът от крилете му разроши русата и коса.

Но се спусна отново и за обиколи, черен силует срещу бялото като лист хартия небе. Тогава с едно рязко грачене, отлетя към гората.

Елена бавно се изправи и се огледа на около, съзнателно. Тя неможе да повярва какво туко що бе направила. И сега когато птицата отлетя, небето изглеждаше отново обикновено. Лек ветрец накара листата да се раздвижат и Елена си пое дълбоко дъх. На долу по улицата една врата се отвори и няколко деца изтичаха на вън, смеейки се.

Тя им се усмихна и си пое още веднъж дъх, облекчението премина през нея като слънчева светлина. Как можеше тя да бъде толкова глупава? Беше прекрасен ден, пълен с обещания и нищо лошо нямаше да се случи. Нищо лошо нямаше да се случи освен да закъснее за училище. Цялата компания щеше да я чака на паркинга.

Тя винаги можеше да каже на всички, че е хвърляла камъни по Пипинг Том, помисли си тя и почти се изкикоти. Сега това ще им даде нещо по което да размишляват.

Без отплесване обратно към дюлевото дърво, тя започна да върви колкото се може по-бързо надолу по улицата.

Гарванът се блъсна в масивен дъб и главата на Стеф`ан внезапно и рефлексивно се обърна. Когато видя, че е само птица се отпусна.

Неговите очи се спуснаха към изтощената бяла форма в ръцете си, той почувства лицето си да се извива в съжаление. Не е искал да го убие. Той би ловувал нещо по-голямо от заек, като знаеше колко е гладен. Но разбира се това беше нещото което го плашеше: колко силен ще бъде глада или на какво е способен за да го задоволи. Беше късметлия, че този път той уби само заек.
Той застана по-близо до древните дъбови дървета, а слънчевата светлина се процеждаше надолу по къдравата му коса. В дънки и тениска, Стеф`ан Салваторе изглеждаше точно като нормален ученик в гимназията.
Но не беше.

Дълбоко в гората, където никой нямаше да го види, той дойде да се храни. Сега той облиза своите венци и устни старателно, за да е сигурен, че няма следи. Не искаше да поема никакви рискове. Този маскарад беше достатъчно труден за да се разкрива още.
За момент той се зачуди отново, дали да не остави всичко намира. Може би той трябваше да се върне в Италия, обратно към неговото скривалище. Какво го накара да си мисли, че може да се върне към света на дневната светлина?

Но той беше уморен от живеене в сенките. Беше уморен от тъмнината и нещата които живеят в нея. Но най-вече от всичко, от това да бъде сам.

Не беше сигурен защо избра Филс Чърч, Вирджиния. Беше млад град със своите си стандарти: най-старите сгради бяха на век и половина. Но спомените и призраците от Гражданската война все още живеят тук, живи като супермаркетите и заведенията за бързо хранене.

Стеф`ан изпитваше уважение към миналото. Той си помисли, че може да хареса хората от Филс Чърч. И може би, просто може би, той може да намери място сред тях.

Той никога не е бил приеман напълно разбира се. Крива усмивка изкриви устните му с от тази идея. Той знаеше че е по-добре да се надява за това. Няма да има място където той да може да принадлежи изцяло, където той наистина ще може да бъде себе си.

Освен ако не избере да принадлежи на сенките…

Той отхвърляше този път, отказваше тъмнината, оставяйки сенките зад себе си. Той попиваше тези дълги години и днес вече започна отначало.

Стеф`ан осъзна, че все още държеше заека. Внимателно, той го остави на леглото от кафяви дъбови листа. Далеч, твърде далеч за човешките уши да чуят, той долови шумове от лисица.
Ела на сам, братко ловец, помисли си той тъжно. Твоята закуска те чака.

Като преметна якето си на рамо, той забеляза гарванът който го беше обезпокоил по рано. Беше още на дъбовото дърво и сякаш изглеждаше така че го наблюдава. Имаше нещо погрешно относно него.
Той започна да изпраща мислите си към него, да проучи птицата и се спря.

- „Помни своето обещание.” – помисли си той. – „Неизползвай силите си освен ако не е абсолютно наложително. Не и ако нямаш друг избор.”

Движейки се почти безшумно през мъртвите листа и сухите клони, той направи пътя си за измъкване от гората по-кратък. Там беше паркирал колата си. Той се огледа още веднъж и видя, че гарванът вече беше напуснал клоните и изпусна заека.

Имаше нещо зловещо в начина по който разгръщаше крилата си над отпуснатото бяло тяло, нещо зловещо и триумфиращо. Шията на Стеф`ан се стегна и той почти закрачи за да преследва птицата по нейният път.

- „Все още имам право да ям, както лисицата имаше.” – каза си той.

Толкова право колкото и той.

- „Ако пак срещна тази птица ще надникна в ума и.” – реши той.

Точно сега той откъсна поглед от него и бързо премина през гората. Той не искаше да закъснее за гимназия Робърт Е. Лий.



Превод: Lady Vampire
Редакция: Lady Vampire

Първият лъч светлина от зазоряването набраздяваше нощното небе с розово и пастелно зелено. Стеф`ан наблюдаваше през прозореца на неговата стая в пансиона.

Той беше наел тази стая специално заради капандурата на тавана, капандура отворена към пътя на вдовицата, водеща към покрива нагоре. Сега вратата беше отворена и хладен влажен вятър вееше на долу по стълбата. Стеф`ан беше изцяло облечен, не защото беше станал рано. Той никога не спеше.

Той туко що се беше върнал от горите и няколко парченца мокри листа бяха залепнали за ботушите му. Той ги изчетка деликатно. Коментарите от учениците вчера, неизлизаха от главата му, и той знаеше че те гледаха дрехите му. Той винаги се обличаше най-добре, не само заради модата, а защото беше правилното нещо.

Неговият възпитател често казваше:

- „Благородника трябва да се облича подобаващо за позицията си. Ако не го прави, той проявява неуважение към другите.”

Всички имат място в този свят и неговото място веднъж беше между благородниците. Веднъж.

Защо изобщо изживяваше тези неща? Разбира се, той играеше ролята на студент, който трябваше да се върне в ученическите си дни. Сега спомените идваха плътни и бързи, като че ли преглеждаше страниците на някое списание, спирайки погледа си в празнотата тук и там. Един проблясък от преди блестеше сега: лицето на баща му когато Деймън беше съобщил че напуска университета. Той никога нямаше да забрави това. Той никога не беше виждал баща си толкова ядосан…

- Какво имаш в предвид, че няма да се върнеш? – Джузепе беше обикновено честен човек, но той имаше темперамент към по-младият си син, носейки му ярост.
В този момент синът му си докосваше устните със жълта копринена кърпичка.

- Мислех си че би разбрал толкова просто изречение, татко. Да го повторя ли на латински за теб?

- Деймън… - Стеф`ан започна плътно, ужасен от неуважението му. Но баща му го прекъсна.

- Казваш ми на мен, Джузепе Конте Ди Салваторе, че трябва да си покажа лицето пред приятелите ми, знаейки че синът ми е scioparto? Никога не справяйки се добре? Безделник които не е полезен да принесе с нещо към Флоренция? – Слугите се отдръпнаха когато Джузепе се вбеси.

Деймън дори не премигна.

- Очевидно. Ако можеш да наречеш тези подмазвачи които се надяват, че ти ще им дадеш пари на заем.

- Sporco parassito! - възрази Джузепе, издигайки се от стола си. – Не ели достатъчно това, че когато си в училище ти си губиш времето както и моите пари? О, да, знам всичко за хазарта, турнирите, жените. И знам, че ако не бяха твоите секретари и възпитатели ти нямаше да проваляш всеки изпит. И сега искаш да ме унижиш напълно. И защо? Защо? – Голямата му ръка за махна да сграбчи брадата на Деймън. – Сега искаш ли да се върнеш към твоите гонитби и ловове със соколи?

- Стеф`ан трябваше да даде на своят брат кредит. Деймън не потрепери. Той стана почти изтегляйки се от захвата на баща си. Всеки инч от благородника, от елегантната равна шапка на тъмната му глава до сибирската пелерина, която нежно докосваше обувките му. Неговата горна устна беше изкривена в линия на чиста арогантност.

- „Ти отиде твърде далеч този път.” – помисли си Стеф`ан, гледайки двамата чиито погледи бяха сключени заедно. Дори ти не си способен да го омагьосаш този път.

Но точно в този момент се чу лека стъпка пред вратата. Обръщайки се, Стеф`ан беше заслепен от очите с лазурносин цвят, оформени с дълги златисти мигли. Беше Катерина. Нейният баща, Барон Вон Шварцчайлд, я беше довел от студените земи на Германската принцеса тук в покрайнините на Италия, надявайки се това да и помогне да се възстанови от продължителните си боледувания. И в деня в който тя пристигна, всичко се промени в Стеф`ан.

- Моля да ме извините. Не исках да се натрапвам. – нейният глас беше нежен и чист. Тя направи леко движение като си тръгваше.

- Не, не си отивай. Остани. – каза Стеф`ан бързо. Той искаше да каже повече, да хване ръката и, но не посмя. Не и пред баща си тук. Всичко което можеше да направи беше да се втренчи в тези скъпоценни сини очи които бяха вдигнати към неговите.

- Да остани. – каза Джузепе. Стеф`ан видя, че буйното изразяване на чувства на баща му, бяха смекчени и той беше освободил Деймън. Той пристъпи напред, вкарвайки в ред дългата си кожена мантия.

- Твоят баща трябва да се прибере днес от своят бизнес в града и той ще бъде възхитен да те види. Но твоите бузи са бледи, малка Катерина. Надявам се не си болна отново?

- Знаете че аз винаги съм бледа, сър. Аз неизползвам руж като вашите плешиви италиански момичета.

- Ти не се нуждаеш. – каза Стеф`ан преди да успее да се спре и Катерина му се усмихна. Тя беше толкова красива. Болката започна в гърлото му.
Неговият баща продължи:

- Виждаме те твърде малко през деня. Ти рядко ни даваш удоволствието да си сред нас преди здрач.

- Аз имам своите учения и мотиви в собствената си стая, сър. – каза тихо Катерина, като нейните връзки се развързаха.

Стеф`ан знаеше, че това не е истина, но не каза нищо. Той никога нямаше да предаде тайната на Катерина. Тя погледна към баща му отново.

- Но сега съм тук, сър.

- Да, да, това е вярно. И виждам, че тази вечер имаме много специално ястие, по случай завръщането на баща ви. Деймън… ще говорим по-късно.

Когато Джузепе направи жест на слугата и тръгна след него, Стеф`ан се обърна към Катерина с възхищение. Беше рядкост, че те могат да говорят по между си извън присъствието на баща му или на Гъдрен, нейната германска домашна прислужница.

Но от това което Стеф`ан беше видял тогава, сякаш изгаряше стомахът му. Катерина се усмихваше – малка тайна усмивка, която тя често споделяше с него.

Но тя не гледаше него, а Деймън.

Стеф`ан мразеше брат си в този момент. Мразеше тъмната красота и грация на Деймън, и чувствителността която теглеше жените към него, като нощна пеперуда към огън. Той искаше, в този миг, да удари Деймън, да разбие тази красота на парченца. Вместо това той трябваше да седи и да гледа как Катерина се движеше бавно към неговият брат, стъпка по стъпка, нейната златна брокатена рокля се шумолеше по керамичният под.
В момента в който гледаше, Деймън държеше една от ръцете на Катерина, като показваше жестоката си усмивка на победа…

Стеф`ан остро се извърна от прозореца.

Защо отваряше стари рани? Но дори когато си го помисли, той издърпа тънкият златен синджир, който носеше под тениската си. Неговият палец и показалец се погрижиха за пръстена, който беше закачен за него, тогава той го вдигна към светлината.

Малката халка беше изящно изработена от злато. Пет столетия не бяха променили блясъка му. На него имаше един камък, лазурно син с размерите на нокътя на кутрето му. Стеф`ан го погледна, след това погледна и тежкият сребърен пръстен също със лазурно син камък върху него, на ръката си. В гърлото му имаше позната стегнатост.
Той неможеше да забрави миналото, а и не искаше. Въпреки всичко което му се беше случило, той се грижеше нежно за спомените си с Катерина. Но имаше един спомен който той не трябваше да смущава, една страница на списанието, която не трябваше да отгръща. Ако освободеше този ужас, това отвращение, той щеше да се вбеси. Както беше бесен онзи ден, онзи последен ден, когато той погледна през собствените си мъки…

Стеф`ан се облегна на прозореца, неговото чело притиснато към студенината. Неговият учител казваше още нещо.

- „Злото никога няма да намери мир. Може да победи, но никога нямаше да намери мир.”

Защо изобщо беше дошъл във Филс Чърч?

Той се надяваше да немири мир тук, но това беше невъзможно. Той никога нямаше да бъде приет, той никога нямаше да си почине. Защото беше зъл. Той неможеше да промени това което е.



Превод: Lady Vampire
Редакция: Lady Vampire

По времето когато Елена стигна до шкафчето си, вкочанеността отминаваше и бучката в гърлото `и се опитваше да я разплаче. Но тя нямаше да плаче на училище, тя си каза, че няма. След като затвори шкафчето си, тя тръгна към главния изход.
За втори ден в редицата, тя се връщаше вкъщи от училище точно след последния звънец, и сама. Леля Джудит нямаше да може да се пребори с нея. Но когато Елена стигна къщата си, колата на леля Джудит не беше на алеята. Тя и Маргарет сигурно са отишли до магазина. Къщата беше все още спокойна, когато Елена влезе вътре сама.
Радваше се на тишината. Тя искаше да е сама сега. Но, от друга страна, тя не знаеше какво точно ще прави сама.

Беше красива, впечатляваща стая, единствената част от къщата освен спалнята на Елена, която принадлежеше да оригиналната структура. Първата къща беше построена преди 1861, и е била почти напълно изгорена през Гражданската Война. Единственото което е можело да бъде спасено е било тази стая, с автентичната си камина покрита със спирални картини, и голямата спалня на горния етаж. Пра-пра дядото на бащата на Елена бил построил нова къща и Гилбърт живеели в нея от тогава.

Елена се обърна, за да погледне навън през прозореца. Стъклото беше толкова старо, че беше тъмно и вълнисто, и всичко навън беше изкривено, изглеждайки малко залитащо. Спомни си първия път когато баща `и беше показал вълнистото, старо стъкло, когато е била по-малка и от Маргарет сега.

Пълнотата в гърлото `и се върна, но все още сълзите не искаха да излязат. Всичко в нея беше противоречиво. Тя не искаше компания, и все пак беше невероятно самотна. Тя искаше да мисли, но сега когато се опитваше, мислите `и я избягваха, като мишка която бягаше от бяла сова.

Бяла сова... ловяща птица... ядяща плът... гарван, помисли си тя.

- „Най-големия гарван, който някога съм виждал.” - беше казал Мат.

Очите я заболяха отново. Горкия Мат. Тя го беше наранила, но той се отнесе с нея толкова добре. Той дори беше мил със Стеф`ан.

Стеф`ан. Сърцето `и пропусна един удар, трудно, изкарвайки две горещи сълзи от очите `и. Ето, най-сетне заплака. Тя плачеше от гняв и унижение и раздразнение – и какво друго?

Какво наистина беше загубила днес? Какво наистина изпитваше към този странник, този Стеф`ан Салваторе? Той беше трудност, да, и това го правеше различен, интересен. Стеф`ан беше екзотичен... вълнуваш.

Странно, така преди момчетата наричаха Елена. И по-късно тя чуваше от тях, или от приятелите им или сестрите, колко нервни са били преди да излязат с нея, как дланите им ставали потни и стомасите им били пълни с пеперуди. Елена винаги беше намирала подобни истории забавни. Никое момче което някога беше срещала в целия си живот, не я беше карала да става нервна.

Но когато днес беше проговорила на Стеф`ан, пулсът `и беше повишен, коленете и слаби. Дланите `и бяха се изпотили. И тя нямаше пеперуди в стомаха си – имаше прилепи.

Тя се интересуваше от момчето, защото я караше да се чувства нервна?

- „Не много добра причина, Елена” - каза си тя.

Всъщност, много лоша причина.

Но я имаше и тази гримаса. Тази скулпторска физиономия, която караше коленете `и да омекват с нещо напълно различно от нервност. И тази тъмна като ноща коса – пръстите `и напираха да се прокарат през мекотата `и. Това гъвкаво, мускулесто тяло, тези дълги крака... и този глас. Гласа му я беше решил вчера, да направи решението си да го има. Гласа му беше студен и надменен когато говореше с г-н Танер, но странно компенсиращ за всичко това. Тя се зачуди дали може да обърне това, как ли ще звучи да каже името `и, да прошепне името `и...

- Елена!

Елена подскочи, мечтите `и секнаха. Но не беше Стеф`ан Салваторе, който я викаше, беше леля Джудит тропаща по предната врата.

- Елена? Елена! – А това беше Маргарет, гласа `и остър и висок. – Вкъщи ли си?
Мъката се загнезди в Елена отново, и тя огледа кухнята. Тя не можеше да се изправи пред разтревожените въпроси на леля си и невинната радост на Маргарет сега. Не с мокри мигли и нови сълзи които напираха да излязат. Тя направи решение и тихо се промъкна през задната врата, когато предната се затвори шумно.

Вече на задната веранда и после на двора, тя се колебаеше. Тя не искаше да се среща с никой който познаваше. Но къде би отишла, за да остане сама?

Отговорът се появи почти моментално. Естествено. Тя ще отиде да види Мама и Татко.
Беше достатъчно дълга разходка, почти в края на града, но през последните три години беше станало познато на Елена. Тя зави на Уикери Бридж и се покатери на хълма, подмина разрушената църква, и след това към малката алея отдолу.

Тази част от гробището беше добре поддържана. Беше старата секция, която винаги излизаше извън контрол. Тук, тревата беше спретнато подрязана, и букетите с цветята правеха дъги от ярки цветове. Елена седна до голямата надгробна плоча с надпис „Гилбърт”, издълбан отпред.

- Здрасти, мамо. Здрасти, татко. – прошепна тя.

Тя се наведе, за да остави лилавите цветчета, които беше взела по пътя си. След това постави краката си под себе си и просто седна.

Тя беше идвала тук често след инцидента. Маргарет тогава беше само на една година по времето на катастрофата. Тя всъщност не ги помнеше. Но Елена ги помнеше. Сега тя остави съзнанието си да лети през спомените, и бучката в гърлото `и се поду, и сълзите излизаха по-лесно. Те `и липсваха толкова много, все още. Майка `и, толкова млада и красива, и баща `и, с усмивка която караше да се появяват бръчици около очите му.

Тя беше късметлийка да има Леля Джудит, естествено. Не всяка леля би зарязала тихата си работа и би се преместила в малък град, за да се грижи да две осиротели деца. И Робърт, годеника на леля Джудит, беше повече като доведен баща за Маргарет, вмести чичо по годеж.

Но Елена помнеше родителите си. Понякога, точно след погребението, тя беше дошла точно тук, за да се срещне с тях, ядосана за това, че са били толкова глупави да умрат. Това беше когато не познаваше много добре леля Джудит, и когато чувстваше, че няма място на Земята на което да принадлежи.

- „Къде принадлежеше сега?” - помисли си тя.

Лесният отговор беше, тук, във Филс Чърч, където беше живяла целия си живот. Но напоследък, лесния въпрос изглеждаше грешен. Напоследък тя чувстваше, че трябва да има нещо повече за нея в Света, някое място, което ще познае веднага и ще нарече дом.

Сянка падна върху нея, и тя погледна нагоре. За момент, двете фигури `и заприличаха на извънземни, непознати, неясна заплаха. Тя зяпна и замръзна.

- Елена. – каза по-малката фигура нервно, с ръце на бедрата си. – Понякога се тревожа за теб, наистина.

Елена мигна и след това се засмя кратко. Бяха Бони и Мередит.

- Какво трябва да направи човек, за да остане сам? – каза тя, когато те седнаха.

- Кажи ни да се махнем. – предположи Мередит, но Елена само се сви.

Мередит и Бони често бяха идвали тук, за да я намират месеци след инцидента. Внезапно, тя се радваше, и им беше признателна. Където и да беше, тя принадлежеше там, където бяха приятелите които се интересуваха от нея. Не се интересуваше дали ще разберат, че е плачела, и прие смачканата салфетка, която Бони `и подаде, с която избърса очите си. Трите седяха мълчаливо за малко, наблюдавайки как дърветата се вееха на вятъра до гробището.

- Съжалявам, за това което стана. – каза Бони накрая, меко. – Това беше наистина ужасно.

- И твоето средно име е „Тактична”. – каза Мередит. – Не може да си била толкова лоша, Елена.

- Вие не бяхте там. – Елена почувства как отново се затопля при спомена. – Беше ужасно. Но вече не ме интересува. – каза тя равно, победено. – Приключих с него. И без това не го искам вече.

- Елена!

- Не искам, Бони. Определено си мисли, че е прекалено добър за... за американците. Затова може да вземе тези дизайнерски слънчеви очила и...
Имаше смях от другите момичета. Елена обърса носа си и разтърси глава.

- Е. – каза тя на Бони, променяйки темата. – Поне Танер изглеждаше в добро настроение днес.

Бени изглеждаше измъчена.

- Знаеш ли че ме накара да бъда първата, която да предаде рапорта си? Не ми пука. Ще напиша моето нещо за друидите, и...

- За кое?

- Друуу-иди. Лудите стари хора, които построили Стоунхендж и въвели магията и подобни неща в древна Англия. Аз съм произлязла от тях, и затова съм медиум.

Мередит изсумтя, но Елена се намръщи на парчето стъкло което въртеше в пръстите си.

- Бони, вчера наистина ли видя нещо в ръката ми? – попита тя рязко.

Бони се поколеба.

- Не знам. – най-накрая каза тя. – Аз... аз мислех, че съм видяла тогава. Но понякога въображението ми вилнее извън границите.

- Тя знаеше, че си тук. – каза Мередит неочаквано. – Мислих да те търся в магазина за кафе, но Бони каза „Тя е на гробището”.

- Така ли? – Бони изглеждаше малко изненадана но впечатлена. – Е, виждаш. Баба ми в Единбург има второ зрение и също и аз. Винаги пропуска поколение.

- Ти си произлязла от друидите. – каза Мередит тържествено.

- Е, истина е! В Шотландия спазват старите традиции. Няма да повярвате, какво неща прави баба ми понякога. Има си начин по който да разбере за кой ще се омъжиш и кога ще умреш. Тя ми каза, че ще умра скоро.

- Бони!

- Наистина ми каза. Ще бъда млада и красива в ковчега си. Не мислиш ли, че това е романтично.

- Не, не мисля. Мисля, че е отвратително. – каза Елена. Сенките ставаха по-дълги, и вятъра ставаше хладен.

- Е, за кой ще се омъжиш, Бони? – попита Мередит.

- Не знам. Баба ми показа ритуала за разбиране, но никога не опитах. Естествено. – Бони направи пауза. – Той трябва да е необикновено богат и тотално прекрасен. Като нашия мистериозен тъмен странник, например. Ако никой друг не го иска. – тя погледна за кратко към Елена.

Елена не се хвана на стръвта.

- Ами Тайлър Смолууд? – промърмори тя невинно. – Баща му е достатъчно богат.

- И той не е зле-изглеждащ. – Съгласи се Мередит молейки. – Това, е естествено, ако харесваш животни. Всички тези големи бели зъби.

Момичетата се спогледаха и веднага избухнаха в смях. Бони хвърли шепа трева към Мередит, която я изблъска и я хвърли към нея. Някъде по средата на сцената, Елена осъзна, че ще бъде добре. Тя беше себе си отново, не загубена, не непозната, а Елена Гилбърт, кралицата на Робърт Е. Лий. Тя издърпа панделката от косата си и разтърси глава, за да разпилее коса върху лицето си.

- Реших какво да правя с рапорта си. – каза тя, наблюдавайки със свити очи, докато Бони изкарваше трева от къдриците си.

- Какво? – каза Мередит.

Елена изправи брадичката си, за да погледне червено-лилавото небе над хълмовете. Тя си пое замислено дъх и остави напрежението да я завладее за момент. След това каза студено:

- Италианският Ренесанс.

Бони и Мередит я зяпнаха, след това се погледнаха една друга и отново и отново избухнаха в смях.

- Аха. – каза Мередит, когато се възстановиха. – Значи завръщането на тигъра.
Елена `и хвърли груба усмивка. Вярата `и се възвърна. Тя не го разбираше, но знаеше едно нещо: нямаше да остави Стеф`ан Салваторе да се измъкне жив.

- Добре. – каза тя свежо. – Сега, слушайте, вие двете. Никой друг не трябва да знае за това, или всички ще ми се смеят в училище. И Каролин само търси такива случаи, за да ме накара да изглеждам нелепо. Но аз все още го искам, и ще го имам. Не знам как все още, но ще го имам. Преди да измисля план, вие няма да споменавате нищо.

- Оу, така ли?

- Да така. Не можеш да го имаш, Бони. Той е мой. Трябва да съм способна да ви вярвам напълно.

- Почакай малко. – каза Мередит, имаше блясък в очите. Тя махна карфицата от блузата си, след това държа палеца си нагоре и рязко го прободе. – Бони, дай ми ръката си.

- Защо? – каза Бони, гледайки карфицата подозрително.

- Защото искам да се оженя за теб. Защо мислиш, идиотке?

- Но... но... Добре. Оу!

- Сега ти Елена. – Мередит прободе пръста на Елена бързо, и след това го стисна, за да вземе капка от кръвта `и. – Сега. – продължи тя, гледайки с две блестящи черни очи. – Ще притиснем пръстите си един в друг заедно и ще се закълнем. Специално ти, Бони. Да се закълнем, че ще пазим тази тайна и да правим, каквото Елена поиска за връзката си със Стеф`ан.

- Виж, клетвите с кръв са опасни. – протестира Бони сериозно. – Значи, че трябва да държиш на клетвата си без значение какво става, без значение какво, Мередит.

- Знам. – каза Мередит хилейки се. – Точно затова ти казвам да го направиш. Спомням си какво стана с Майкъл Мартин.

Бони се намръщи.

- Това беше преди години, и скъсахме веднага – О, добре. Ще се закълна. – когато затвори очите си тя каза.- Заклевам се да пазя тази тайна и да правя всичко което Елена поиска свързано със Стеф`ан.

Мередит повтори клетвата. И Елена, зяпнала бледите сенки на палците им и се присъедини, пое си дълбок дъх и каза меко. – И аз се кълна да не почивам докато той не ми принадлежи.

Студен вятър мина през гробището, развявайки косите на момичетата и хвърляйки сухи листа по земята. Бони издиша и се издърпа назад, и всички се огледаха, хилейки се нервно.

- Тъмно е. – каза Елена, изненадана.

- По-добре да се върнем вкъщи. – каза Мередит, и забоде карфицата, докато се изправяха, слагайки палеца си в устата.

- Довиждане. – каза меко Елена, гледайки надгробната плоча. Лилавите цветя лежаха на земята. Тя вдигна панделката, която лежеше до нея, обърна се, и кимна на Бони и Мередит. – Да тръгваме.

Тихо, те се насочиха към църквата. Кървавата клетва ги бе заредила с всички тържествени чувства, и докато минаваха покрай църквата Бони потрепери. Когато слънцето бе долу, температурата бе спаднала внезапно надолу, и вятъра беше студен. Всяко подухване пращаше шепоти през тревата и караше древните дървета да развяват листата си.

- Замръзвам. – каза Елена, спирайки за момента до черната дупка, която някога е била вратата на църквата, гледала към гробището.

Луната не се беше издигнала все още, и тя можеше да достигне старото гробище и Уикери Бридж над него. Старото гробище беше от Гражданската война, и на много от надгробните плочи бяха написани имена на войници. Имаше странен изглед отстрани. Елена никога не я бе харесвала.

- Изглежда различно, нали? В тъмното, имам предвид. – каза тя несигурно. Нямаше представа как да каже това което искаше, че не беше място за живеене.
- Нямам нищо против да тръгна натам. – каза Бони, преглъщайки трудно. – Винаги съм казвала, че искам да ме заровят тук.

- Ще спреш ли да говориш за заравяне! – сопна се Елена, и тя зяпна хълма. Но колкото повече се отдалечаваше, толкова по-стръмен ставаше пътя, и толкова по-неприятно се чувстваше тя. Забави крачка, за да могат Бони и Мередит да я настигнат. Когато преминаха покрай първият надгробен камък сърцето `и започна да бие по-бързо. Тя се опита да го игнорира, но цялата `и кожа бе наелектризирана. Между вятъра, всеки звук изглеждаше ужасяващ. Чакъла под краката им, когато стъпваха по него.
Пропадналата църква сега имаше черен силует зад тях. Тесни пътечки се виеха между покритите с лишеи надгробни камъни, много от които бяха по-високи от Мередит.

- „Достатъчно големи за да се скрие нещо зад тях.” – каза си лекомислено Елена.

Някои от надгробните плочи бяха разрушени, като тази с църковният херувим, който изглеждаше като истинско бебе, като изключим главата му, която беше паднала и беше внимателно поставена до тялото. Широките гранитни очи на лицето му бяха празни. Елена неможеше да отдели поглед от него, а нейното сърце започна да удря.

- Защо спираме? – каза Мередит.

- Аз просто… Съжалявам. – шепнеше Елена, но когато се опита да се обърне тя веднага се втвърди. – Бони? – каза тя. – Бони, какво има?

Бони се беше втренчила в гробищата, устните `и разделени, очите `и празни и пусти, като каменният църковен херувим. Страх премина през стомаха на Елена.

- Бони, спри! Спри! Не е смешно!

Бони не отговори.

- Бони! – каза Мередит.

Тя и Елена се спогледаха и изведнъж Елена осъзна че трябва да се маха от тук веднага. Тя се обърна и тръгна на долу по пътечката, но странен глас проговори зад нея и тя внезапно се обърна.

- Елена. – каза гласът.

Не беше гласът на Бони, но дойде от нейната уста. Бледа в тъмнината, Бони все още гледаше към гробището. Нямаше никаква емоция на лицето `и.

- Елена, - каза отново гласът, когато главата на Бони се обърна към нея. – Има нещо които те чака там.

Елена неможа да разбере какво ставаше в следващите няколко минути. Изглежда нещо се движеше през тъмните прегърбени форми на надгробните плочи, прехвърляйки се и издигайки зад тях. Елена изпищя, а Мередит започна да плаче, и след това двете бягаха, а Бони бягаше и крещеше след тях.

Елена бягаше на долу по тясната пътека, препъвайки се в скали и купчини от корени. Бони хълцаше и се опитваше да си поеме дъх зад нея, а Мередит, спокойната и скептична Мередит, се задъхваше диво. Имаше внезапен удар и след това писък върху дъбовото дърво над тях, и Елена откри че може да бяга по-бързо.

- Има нещо зад нас. – плачеше несдържано Бони. – О, боже, какво става?

- Трябва да стигнем до моста. – каза задъхвайки се Елена от огъня под краката `и. Тя незнаеше защо, но почувства че трябва да стигнат там. – Не спирай, Бони!

Непоглеждай зад себе си! – Тя сграбчи ръкава на другото момиче и я дръпна към нея.

- Няма да успея. – ридаеше Бони, сграбчвайки я и правейки несигурно крачки.

- Да, можеш. – изръмжа Елена, сграбчвайки Бони за ръкава отново и дърпайки я за да продължава. – Хайде. Хайде.

Тя вида сребърното блещукане на водата пред тях. И там беше сечището между дъбовете дървета, а моста точно зад тях. Краката на Елена се колебаеха, а дъхът `и свистеше в гърлото `и, но тя неможеше да остави себе си да лежи там. Сега тя можеше да види дървените дъски на моста. Моста беше на двадесет крачки от тях, десет, пет.

- Успяхме. – задъха се тежко Мередит, стъпквайки яростно по дървото.

- Не спирайте! Трябва да стигнем до другата страна.

Мостът скърцаше когато бягаха по-него за да стигнат от другата страна, стъпките им ехтяха срещу водата. Когато стъпи в мръсотията на отсрещният бряг, Елена пусна най-после ръкава на Бони, позволявайки на краката си да се сгънат на половина.
Мередит беше склонена, ръцете `и на бедрата, дишайки дълбоко. Бони плачеше.

- Какво беше? О, какво беше? – каза тя. – Преследва ли ни още?

- Мислих че ти си експерта. – каза несигурно Мередит. – За Бога, Елена да се махаме от тук.

- Не, всичко е наред сега. – прошепна Елена.

Имаше сълзи в собствените `и очи и трепереше цялата, но горещият дъх зад гърбът `и вече го нямаше. Реката я разделяше от онова нещо, водата имаше тъмно вълнение.

- Неможе да ни проследи тук. – каза тя.

Мередит се втренчи в нея, след това в другата посока към дъбовите дървета, след това към Бони. Тя навлажни своите устни и се усмихна широко.

- Разбира се. Неможе да ни проследи тук. Но нека да се прибираме вече, става ли? Освен ако не искаш да прекараш вечерта тук на вън.

Някакви устни чувства минаха през Елена.

- Не тази вечер, благодаря. – каза тя. Тя сложи ръка около Бони, която все още трепереше.

- Всичко е наред, Бони. Сега сме в безопасност. Хайде.

Мередит гледаше отново реката.

- Знаеш ли, нищо не виждам там. – каза тя със спокоен глас. – Може би е нямало нищо зад нас, можи би сме се паникьосали и уплашили сами. С малка помощ от жрицата на друидите тук.

Елена не каза нищо, докато тръгваха, вървейки много близо една до друга по мръсната пътечка. Но тя се чудеше. Чудеше се много.


Превод: Clair De Lune,Lady Vampire
Редакция: Lady Vampire

Пълната луна беше точно отпред когато Стеф`ан се прибра в пансиона. Той беше замаян, почти залиташе, едновременно от изтощение и от наситата от кръв която беше взел. Беше минало доста време от когато се е хранил толкова много. Но изгарящото желание от дивата сила от гробището го беше хванала в своето безумие, разбивайки вече слабият му контрол. Той все още не беше сигурен от къде дойде силата.

Наблюдаваше човешките момичета от неговото място в сенките, когато силата избухна отвътре, карайки момичетата да избягат. Беше уловил страха им че те могат да избягат към реката и желанието да изпробва тази сила, и да намери източника `и. На края той я следваше неспособен да рискува да я нарани.

Нещо черно прелетя през горите, когато хората стигнаха до светилището на брега, но дори и нощните сетива на Стеф`ан неможеха да разберат какво е било. Той наблюдаваше докато тя и другите две тръгнаха в посока към града. Тогава той се обърна към гробището.

Беше празно сега, прочистено от каквото и да имаше там. На земята лежеше финна лента от коприна, която обикновените очи биха го видели като сиво в тъмнината. Но той видя истинският цвят и когато я прокара през пръстите си, донасяйки го бавно за да докосне устните му, той можеше да помирише миризмата на нейната коса.

Спомените го погълнаха. Беше достатъчно зле, когато тя беше вън от погледа му, когато хладният огън на ума `и само закачаше ръба на съзнанието му. Но да бъдеш в една стая с нея в училище, да чувстваш присъствието `и зад него, да помирисваш опиянителният аромат на нейната кожа около него, беше повече от това което той можеше да потиска.

Чувах всеки мек дъх които тя си поемаше, чувствайки топлината излъчваща срещу неговият гръб, усещайки всеки удар на нейният сладък пулс. В края на краищата в неговият ужас, той намери себе си давайки `и го. Неговият език докосваше леко зъбите му и показваше наяве кучешките си зъби, наслаждавайки се на развлечението-болка която се изглаждаше там, насърчавайки го. Той вдишваше нейната миризма през ноздрите си предпазливо и остави въображението си да дойде, представяйки всичко. Колко мека би била шията `и, и как първо неговите устни ще се срещнат с равната деликатност, нанасяйки мънички целувки тук и тук, докато достигне деликатната вдлъбнатина на нейната шия. Как той ще подуши там, мястото където нейният сърдечен ритъм бие по-силно срещу деликатната `и кожа. И най-после неговите устни ще се разделят, ще се оттеглят на зад от копнежа на зъбите му сега, които са изострени като кинжал и ще…

Не. Внезапно той извади себе си от транса, собственият му ритъм биейки неравно, тялото му се тресеше. Класа беше разпуснат, имаше движение около него и той можеше само да се надява никой да не го наблюдава от твърде близо.

Когато тя му говореше, той беше неспособен да повярва, че той трябва да се изправи лице в лице с нея, когато неговите вени горяха, а цялата му горна челюст го болеше. Той беше уплашен за момент, че неговият контрол ще се срине, че той ще сграбчи нейните рамене и ще я нападне пред всички. Нямаше и идея как да избяга, само няколко минути по-късно той изразходваше своята енергия в трудни упражнения, съзнавайки че не трябва да използва силите. Това нямаше значение. Дори без тях той беше във всеки случай недосегаем към смъртните момчета, които го допълваха на футболният терен.

Неговото зрение беше мошеническо, рефлексите му по-бързи, мускулите му по силни.

Скоро една ръка го удари по гърба и гласа на мат зазвънтя в ушите му:

- Поздравления! Добре дошъл в отбора!

Гледайки към честното, усмихнато лице, Стеф`ан беше обзет от срам.

- „Ако знаеше какво съм аз, ти нямаше да ми се усмихваш” – помисли си той мръсно. – „Аз спечелих това състезание от теб с измама. И момичето които обичаш, ти я обичаш, нали е в моите мисли сега.”

Тя оставаше в мислите му, въпреки всичките му усилия да избяга от нея този следобед. Той се скиташе сляпо из гробището, придърпвайки се към гората от сила, която неразбираше. Веднъж след като я видя, той се бореше със себе си, борейки се с нуждата, докато вълна от силата му ненакара нея и приятелките `и да бягат. И тогава той се прибра у дома, но само след като се нахрани. След като загуби контрол над себе си.

Той неможеше да си спомни как точно стана, как позволи това да се случи. Това избухване на силата започна, пробуждащите се неща в него, най-добре ще е да останат в покой. Нуждата от ловуване. Жаждата за преследване, за миризмата на страх и свирепата победа за убиване. Бяха изминали години, векове, от както той беше чувствал тази нужда с такава сила. Неговите вени започнаха да горят, като огън. Всичките му мисли почервеняха. Той неможеше да мисли за нищо друго, освен за горещият меден на цвят вкус, основните трептения – за кръвта.

С това вълнение, все още беснеейки в него, той направи крачка, или две след момичетата. Какво можеше да стане,ако той небеше усетил аромата на старият човек, по-добре да не мисли за това. Но когато той достигна край на моста, неговите ноздри пламнаха от острата, характерна миризма на човешка плът.

Човешка кръв. Крайният еликсир, забраненото вино. По-опияняваща от всяко спиртно питие, изпаренията на аромата него самият. А той беше толкова изморен от борбата с нуждата.

Имаше движение на брега под моста, купчина от стари плъхове бушуваха. В следващият миг, Стеф`ан беше слязъл долу грациозно, като котка. Неговата ръка се изстреля и отдръпна плъховете на страна, описвайки сбръчканото, окървавено лице от горе и мършавата шия. Неговите устни се отдръпнаха.

И тогава нямаше никакъв друг звук, освен този на храненето.

Сега, когато се препъваше изкачвайки стълбите на пансиона, той се опитваше да не мисли за това, и да не мисли за нея – за момичето, което го изкушаваше със своята топлина, със своя живот. Тя беше единствената, която той наистина жадуваше, но той трябва да престане с това, той трябва да престане с това, трябва да убие всички такива мисли, преди да са започнали от сега на татък. За негово и нейно добро. Той беше нейният най-лош кошмар, който може да стане истина, а тя дори не подозираше.
- Кой е там? Ти ли си момче? – обади се дрезгав настървен глас. Една от вратите на вторият етаж се отвори и сива глава се показа.

- Да, синьора – госпожо Флаурс. Съжалявам, ако съм Ви обезпокоил.

- Ах, трябва ти повече от скърцане за да ме обезпокоиш. Заключи вратата зад себе си, нали?

- Да, синьора. Вие… сте в безопасност.

- Точно така. Трябва да сме в безопасност тук. Никога незнаеш какво може да има в тези гори, нали?

Той бързо погледна към усмихнатото малко лице, за обиколено от кичури сива коса, светлите щъкащи очи. Имаше ли тайна там?

- Лека нощ, синьора.

- Лека нощ, момче. – и тя затвори вратата.

В неговата собствена стая, той падна върху леглото и се загледа в ниският полегат таван.

Обикновено той не си почиваше лесно през нощта. Не беше това времето, в което той обикновено спеше. Но тази вечер той беше уморен. Костваше му твърде много енергия да се изправя срещу слънчевата светлина и тежкото ядене му докара сънливост. Скоро, въпреки че неговите очи не се затвориха, той вече не виждаше варосаният таван над него.

Случайни откъсаци от паметта му нахлуха в мислите на ума му. Катерина, толкова прекрасна тази вечер до извора, лунната светлина осребряваше нейната бледа златиста коса. Колко горд беше за да стои с нея, да бъде единственият който за споделя нейната тайна…

- Никога ли не можеш да се показваш на слънчева светлина?

- Разбира се че мога, докато нося това.

Тя вдигна малката си бяла ръка и лунната светлина засия към лазурносиният на цвят пръстен на ръката и.

- Но слънцето ме изтощава толкова много. Никога не съм била много силна.
Стефан я погледна, изтънчените и черти и стройността на тялото и. Тя беше почти нереална, като отражението на стъклена чаша. Не, тя никога не би могла да бъде силна.

- Често бях болна когато бях дете. - каза тя нежно, а очите и загледани във водата на фонтана. – Последният път хирургът каза, че ще умра. Помня как татко плачеше, помня как лежах в голямото си легло, твърде слаба за да се помръдна. Дори дишането беше твърде трудно усилие. Беше толкова тъжно да си отида от този свят и толкова студено, толкова студено… - Тя тръпна и след това се усмихна.

- Но какво се случи?

- Събудих се посред нощ за видях Гъдрен, моята прислужница, да стои над моето легло. И тогава тя отстъпи назад, и видях мъжът който тя беше довела. Бах уплашена. Неговото име беше Клаус и бях чувала хората в селото да казват че е зъл. Плачех на Гъдрен да ме спаси, но тя просто стоеше там, наблюдавайки. Когато той постави устата си на шията ми, мислех че ще ме убие.

Тя спря за момент. Стеф`ан я наблюдаваше със страх и състрадание, а тя му се усмихна с утеха.

- Не беше толкова ужасно. Имаше лека болка в началото, но това бързо отмина. И тогава чувствата ми бяха наистина приятни. Когато той ми даде от своята кръв, аз се почувствах по-силна от месеци. И тогава чакахме заедно с часове докато се зазори. Когато хирургът дойде, той неможеше да повярва, че аз седя и говоря. Татко каза, че това е чудо и ние плакахме отново от щастие. – нейното лице се помрачи. – Трябва да напусна татко скоро. Един ден той ще разбере, че от разболяването ми не съм пораснала дори и с час.

- И ти никога няма да остарееш?

- Не. Точно това е чудото, Стеф`ан! – Тя се вгледа в него с невина радост. – Аз ще бъда млада завинаги и никога няма да умра! Можеш ли да си представиш?
Той неможеше да си я представи по-различна от такава каквато е сега: самотна, невинна и перфектна.

- Но… ти не го ли намираше за плашещо в началото?

- В началото, малко. Но Гъдрен ми показа какво да правя. Тя беше тази която ми даде този пръстен със скъпоценен камък, който ще ме защитава от слънчевата светлина. Докато лежах в леглото тя ми носеше богато топло питие да пия. По късно тя ми носеше малки животни които нейният син беше хванал.

- Никакви… хора?

Нейният смях зазвънтя наоколо.

- Разбира се че не. Взимам всичко от което се нуждая за вечерта от гълъб. Гъдрен каза, че ако искам да съм по-силна трябва да пия човешка кръв, тя те прави по-силен от другата. И Клаус използва такава за да ме превърне, също. Той искаше да обмени отново кръвта. Но аз казах на Гъдрен, че неискам сила. А колкото до Клаус…

Тя спря и наведе поглед, така че нейните тежки мигли, легнаха на бузите `и. Нейният глас беше много нежен и тя продължи.

- Немисля че е нещо което трябва да се прави лекомислено. Аз ще взема човешка кръв, само когато намеря своят спътник, този който ще бъде до мен във вечността.
Тя го погледна тържествено.

Стеф`ан `и се усмихна, чувствайки се лекомислен и избухвайки гордост. Той едва сдържаше щастието, което чувстваше в момента.

Но това беше преди брат му, Деймън, да се върне от университета. Преди Деймън да се върне и да види скъпоценните сини очи на Катерина.

На леглото си в скосената стая, Стеф`ан изстена. След това тъмнината го обгърна по-дълбоко и нови образи започнаха да минават през ума му.

Имаше разхвърлени бързи погледи от миналото, които не се свързваха в конкретна последователност. Той ги виждаше за кратко като озарени сцени през порой от светкавици. Лицето на брат му, изкривено като маска на нечовешки гняв. Сините очите на Катерина блещукаха и танцуваха, когато тя се въртеше с новата си бяла рокля. Блещуканията на бяло зад лимоновото дърво. Чувствайки меч в ръката си, гласът на Джузепе викаше от далеч. Лимоновото дърво. Той не трябва да отива зад лимоновото дърво. Той отново видя лицето на Деймън, но този път брат му се смееше диво. Смеейки се по-силно и по-силно, звук като решетка от счупени стъкла. А лимоновото дърво вече беше по-близо…

- Деймън… Катерина… Не!...

Той стоеше изправен като стрела в леглото си.

Ръцете му започнаха да се тресат през неговата коса балансирайки дъха му.
Ужасен сън. Беше изминало доста време от както той беше измъчван от сънища като тези, доста от както е сънувал. Последните няколко секунди от сън, му се повтаряха отново и отново в ума му, и той отново виждаше лимоновото дърво и чуваше смеха на брат си.

Като ехо в ума му, почти толкова ясно. Изведнъж, без да осъзнава дали трябва да се движи, Стеф`ан откри себе си пред отвореният прозорец. Нощният въздух беше хладен, сравнение с бузите му, когато гледаше в сребърната тъмнина.

- „Деймън?”

Той изпрати мислите си напред със своята сила, търсейки. Тогава той попадна в абсолютна тишина, ослушвайки се с всяко от своите сетива.

Той неможеше да почувства нищо, нито дори леко вълнение от отговор. Наблизо, двойка нощни птици излетяха. В града, повечето от умовете спяха. В горите нощните животни отидоха да вършат своите тайни работи.

Той въздъхна и се върна в стаята. Може би той е грешал за смеха, може би той е грешал дори и за опасността при гробищата. Филс Чърч беше тих и мирен, и той трябваше да му подражава. Нуждаеше се от сън.

5 септември (всъщност в ранните часове на 6 септември – около един часа сутринта)

Скъпо дневниче,

Скоро трябва да се връщам в леглото. Точно пред няколко минути се събудих, мислейки че някой крещеше, но сега къщата е тиха. Толкова странни неща се случиха тази вечер, и може би вече нервите ми са опънати.

Най-после осъзнах какво точно трябва да направя със Стеф`ан. Всичко вече е наредено в главата ми. План Б, фаза първа, започва утре.

Очите на Франсис пламтяха, а бузите и бяха зачервени, когато се присъедини към трите момичета на масата.

- О, Елена трябва да чуеш това!

Елена и се усмихна, учтиво, но не чак толкова съкровено. Франсис наведе своята кафява глава.

- Имам предвид… може ли да се присъединя към Вас? Туко що чух най-лудото нещо за Стефан Салваторе.

- Седни до нас – каза Елена грациозно. – Но – тя добави – ние не се интересуваме наистина от новините.

- Вие…? – Франсис ги спогледа. Тя погледна Мередит, след това Бони. – Вие, момичета се шегувате, нали?

- Не, изобщо. – Мередит прониза едно грахово зърно и я погледна замислено. – Ние имаме други планове за днес.

- Именно – каза Бони, след внезапен старт. – Старите новини за Стефан, които знаеш. Остаряха. – Тя се наведе и разтри своя глезен.

Франсис погледна Елена умоляващо.

- Но аз си мислех, че ти искаш да знаеш всичко за него.

- Любопитство – каза Елена. – След всичко, той е просто гост и аз исках да го посрещна във Филс Чърч. Но разбира се, аз трябва да бъда вярна на Жана Клод.

- Жана Клод?

- Жана Клод – каза Мередит, вдигайки своите вежди и въздишайки.

- Жана Клод – откликна енергично Бони.

Изтънчено с палец и показалец, Елена изтегли снимка от чантата си.

- Ето го и него, стоейки пред вилата където бяхме отседнали. Точно след като ми подари цвете и каза… „Добре” – тя се усмихна мистериозно. – „Нетрябва да повтарям.”

Франсис се беше втренчила в снимката. На нея имаше бронзово, младо момче, без риза, стоейки пред хибискусов храст и усмихвайки се срамежливо.

- Той е по-голям от теб, нали? – каза тя с респект.

- Двадесет и една. Разбира се, - Елена прогледна през рамото на Тия. – леля ми никога няма да одобри, за това ние ще го пазим от нея докато не се дипломирам. Ние трябва ди си пишем един с друг тайно.

- Колко романтично. – въздъхна Франсис. – Никога няма да кажа на никого. Обещавам. Но относно Стеф`ан…

Елена и показа една високомерна усмивка.

- Ако, - каза тя. – Аз ще ям в Континентала, предпочитам френско пред италианско. – тя се обърна към Мередит. – Нали?

- Мм-мхм.

Елена и Мередит се усмихнаха преднамерено една на друга, след това се обърна към Франсис.

- Не си ли съгласна?

- О, да. – каза прибързано Франсис. – Аз също.

Тя се усмихна преднамерено на себе си и кимна няколко пъти, когато се изправяше и тръгна.

Когато си отиде, Бони каза сърцераздирателно.

- Това ще ме убие. Елена, ще умра, ако не чуя клюката.

- О, това ли? Ще ти кажа. – отвърна спокойно Елена. – Тя щеше да каже, че чула слуха който се върти наоколо, че Стефан Салваторе е наркоман.

- А, какво? – Бони се втренчи и тогава изпадна в смях. – Но това е нелепо. Кой наркоман в този свят ще се облече така и ще носи тъмни очила? Имам в предвид, той прави всичко това за да си докара слава… - Нейният глас се провлечи, а кафявите и очи се разшириха. – Но може би точно заради това го прави. Кой изобщо ще подозира някого толкова очевидно? А пък и живее сам, и е ужасно потаен… Елена! Ами ако е вярно?

- Не е. – каза Мередит.

- От къде знаеш?

- Защото аз го пуснах и разпространих. – По изражението на Бони, тя се овладя и добави. – Елена ми каза.

- Оххх. – Бони погледна Елена с възхищение. – Ти си порочна. Може ли за кажа на хората, че има здравословни проблеми?

- Не, неможеш. Неискам никакви цъфнали славейчета да се изреждат и да му държат ръката. Но можеш да кажеш на хората каквото искаш за Жан Клод.
Бони вдигна снимката.

- Кой е той наистина?

- Градинаря. Той беше луд по тези хибискусови храсти. Той даже беше женен с две деца.

- Жалко. – каза сериозно Бони. – Но ти каза на Франсис да не казва на никого за него…

- Точно – Елена провери часовника си. – Което значи че, ох, вече е два часа, би трябвало да са свършили часовете.

След училище момичетата, отидоха до къщата на Бони. Бяха посрещнати на входната врата от писклив звук, и когато Бони отвори вратата, много стар и дебел пекинез се опита да избяга. Неговото име беше Яндзе, и беше толкова плячкосван, че никой освен майката на Бони можеше да го държи. Той закачи глезена на Елена и тя се отдръпна.
Всекидневната беше замъглена и претъпкана, с много различно дребни мебелировки и тежки завеси на прозорците. Сестрата на Бони, Мери, беше там, махайки шапка от тежката и червена коса. Тя беше само две години по-голяма от Бони, и работеше в клиниката във Филс Чърч.

- О, Бони – каза тя – Радвам се че се върна. Здравей те, Елена, Мередит.
Елена и Мередит казаха „Здравей!”.

- Какво има? Изглеждаш уморена. – каза Бони.

Мери, остави своята шапка на масичката за кафе. Вместо да отговори, тя зададе въпрос.

- Миналата вечер, когато се прибрахте толкова разтроени, къде бяхте момичета?

- На долу към… Просто на долу към моста Уикери.

- Така си и мислех. – Мери си пое дълбоко въздух. – Сега ти ме слушай, Бони Маккаут. Да не си посмяла да отидеш там отново, особено сама през нощта. Разбра ли ме?

- Но защо не? – попита объркано Бони.

- Защото миналата нощ някой е бил нападнат тогава, ето защо не. И знаеш ли къде са го намерили? Точно на брега под моста Уикери.

Елена и Мередит се втренчиха в нея невярващо, а Бони сграбчи ръката на Елена.

- Някой е бил нападнат под моста? Но кой е бил? Какво е станало?

- Незнам. Тази сутрин един от работниците на гробището е открил мястото и него да лежи там. Бил е някой бездомен човек, предполагам, и може би е спял под моста когато е бил нападнат. Но е бил наполовина мъртъв, когато са го довели, и той все още не се е върнал в съзнание. Може да умре.
Елена преглътна.

- Какво имаш в предвид под нападнат?

- Имам предвид, - каза Мери отчетливо. – че неговата шия е почти откъсната. Той е изгубил невероятно количество кръв. В началото са мислили че може да е било животно, но доктор Лолън каза че е бил човек. Полицията смята че който и да е бил сега се крие в гробищата.

Мери се обърна към всяка една от тях, а нейната уста се изпъна в права линия.

- Така че ако Вие сте били на моста или из гробищата, Елена Гилбърт, тогава този човек може да е бил за Вас. Разбрахте ли?

- Не трябва да ни плашиш повече. – едва каза Бони. – Схванахме картинката, Мери.

- Хубаво. Това е добре.

Раменете на Мери се свиха и тя започна да си масажира отзад на шията.

- Трябва да изляза за малко. Не искам да бъда раздразнителна.

Тя излезе от стаята.

Сами трите момичета се гледаха една друга.

- Можеше да бъде някоя от нас. – каза тихо Мередит. – Особено ти, Елена. Ти отиде там сама.

Кожата на Елена настръхна, същите болезнени чувства, които тя имаше когато бяха в старите гробища. Тя можеше да почувства студенината на вятъра и да види рововете и дългите надгробни плочи навсякъде около нея. Слънчевата светлина и Робърт. Е. Лий никога не са изглеждали толкова далеч.

- Бони – каза тя бавно. – Видели някого там? Това ли имаше в предвид когато каза че там има някого който ме чака?

В задимената стая, Бони погледна безизразно.

- За какво говориш? Нищо не съм казала.

- Да, каза.

- Не, не съм. Никога не съм казвала подобно нещо.

- Бони – каза Мередит. – и двете те чухме. Те се беше втренчила в старите надгробни плочи и тогава ти каза на Елена.

- Незнам за какво говорите. Нищо не съм казала.

Лицето на Бони беше пълно с гняв, но имаше и сълзи в очите и.

- Неискам да говоря повече за това.

Елена и Мередит се спогледаха безпомощни. А на вън слънцето се скри зад облак.



Превод: Lady Vampire
Редакция: Lady Vampire

26 Септември

Скъпо дневниче,

Съжалявам че, измина толкова много време и наистина не мога да обясня защо не писах – изключвам, че има много неща, от които се чувствам уплашена, за които искам да поговоря точно с теб.

Първо, най-ужасното нещо се случи. Денят, когато Бони и Мередит, и аз бяхме на гробището, възрастен човек беше нападнат и почти мъртав. Полицията все още не е намерила човекът извършил това. Хората мислеха, че старецът е луд, защото когато се събудил и започнал да вика и бълнуващ за „очи в тъмнината” и дъбови дървета и още неща. Но аз помня какво се случи онази нощ, така мисля. Плашеше ме.

Всички бяха уплашени за момент и всички деца трябваше да стоят у дома когато се стъмни или да вървят по групи. Но това бе за около три седмици, и нямаше повече нападения, затова вълнението се успокои. Леля Джудит казва, че може да е бил някой скитник, който го е направил. Бащата на Тайлър Смолууд предполагаше, че този възрастен човек си го е направил сам. Помислих си:

- „Искам да видя някой да захапе собственото си гърло.”

Но повече бях заета с план Б. Колкото повече минаваше времето, толкова по-добре ставаше. Имах няколко писма и букет червени рози от „Жан Клод” (чичото на Мередит е цветар) и изглежда всички бяха забравили, че аз някога съм се интересувала от Стеф`ан. Моята социална позиция бе спокойна. Дори Каролин не създаваше някакви проблеми.

Всъщност, незнаех какво прави тя тези дни, и не ме интересуваше. Вече не я виждах на обяд или след училище. Изглежда тя се отдръпваше от своята стара тълпа напълно.
Има само едно нещо, за което ме бе грижа сега. Стеф`ан.

Дори Бони и Мередит не осъзнаваха колко важен е той за мен. Страхувам се да им кажа. Щяха да ме мислят за луда. На училище носех маска на спокойствие и контрол , но отвътре – с всеки изминал ден ставаше все по–лошо.

Леля Джудит започна да се тревожи за мен. Казваше, че не ям достатъчно тези дни и бе права. Не можех да си представя да се концентрирам в часовете или за нещо забавно като Обитаваната от духове къща. Не можех да се концентрирам в нещо заради него. А дори не разбирах защо.

Той не говореше с мен след онзи ужасен следобед. Но ще Ви кажа нещо странно. Миналата седмица в часа по История на Европа, аз си слагах гланц, а той ме наблюдаваше. Стояхме между няколко места помежду си, той се беше обърнал на цяло към мен и просто ме наблюдаваше. Почувствах погледа му върху мен преди да видя самия него. Това е буквалната истина. Знаех, че това не е моя измислица.
Той не беше като другите момчета които познавах.

Той изглеждаше толкова изолиран и самотен. Макар че това бе негов собствен избор. Беше звездата във футболния отбор, но не се разхождаше с никое от момчетата освен може би с Мат. Единствено говореше с Мат. Той не се движеше с никакви момичета, или поне както виждах, така че може би слуха че е наркоман е свършил добра работа. Но като че ли избягваше повече другите хора, отколкото те него. Той изчезваше между часовете и след футболните тренировки, нито веднъж не го виждах в стола. Никога не канеше никого в пансиона. Никога не посещаваше кафето след училище.

Така че как някога щях да намеря място, където да не можеше да избяга от мен? Това бе истинският проблем с план Б. Бони каза

- „Защо не да заседнат в буря с него заедно, тогава ще трябва да сте прегърнати за да съхраните топлината на телата си?”

Мередит предположи, че колата ми може да се развали пред пансиона. Но нито една от тези идеи не беше практична, и щях да полудея до като измисля нещо по-добро.

Всеки ден го ставаше все по-зле за мен. Чувствам се като че ли бяха часовник или нещо подобно, опъвайки нервите си все повече и повече. Ако не измисля нещо скоро, ще…

Щях да кажа „умра”.

Решението дойде при нея доста внезапно и просто.

Тя се чувстваше виновна за Мат. Знаеше, че го е наранила с клюката за Жан Клод. Той `и говореше рядко след тази случка, обикновено `и кимваше бързо. Когато един ден тя побягна към него в празния хол отвън Креативно Писане, той не искаше да я поглежда.

- Мат – започна тя.

Искаше да му каже,че това не е истина и че никога не е излизала с друго момче преди да каже първо на него. Искаше да му каже, че не е искала да го нарани и че се чувства ужасно сега. Но не знаеше как да започне. Най – накрая тя промълви „Съжалявам!” и се върна в час.

- Елена - каза той и тя се обърна.

Той я гледаше, най–малко, очите му очертаваха очите `и, косата `и. Тогава той потресено размърда глава, все едно му е казала шега.

- Французинът истински ли е?

- Не - каза Елена бързо без колебание. - Аз го накарах - добави лесно - за да покажа на всички, че не съм разтроена заради… - Тя се пречупи.

- Заради Стеф`ан. Схванах. - Мат кимна с гримаса и осъзна. - Виж, Елена, това беше лошо за него. Но не мисля, че той го прие лично. Той е такъв с всички.

- Освен с теб.

Не. Той ми говори, понякога, но никога нещо лично. Никога не говори за семеиството си или какво прави извън училище. Все едно има стена около него и не мога да я премина. Не мисля, че някога ще пропусне някой да мине през нея. Това е много срамно, защото мисля, че той е нещастен.

Елена размишляваше над това, очарована от външният вид на Стеф`ан, който тя никога до сега не беше взимала под внимание. Той винаги изглеждаше под контрол, толкова спокоен и обезпокоен. Но тогава, тя трябваше да е еднакъв както и с другите хора. Беше ли възможно той да е толкова объркана и нещастна, както тя е била?
След това идеята дойде и той беше невъзможно проста. Не сложни схеми, не
гръмотевични бури или коли.

- Мат - каза тя - не мислиш ли, че ще е хубаво, ако някой премине тази преграда? Добро, за Стеф`ан имам предвид? Не мислиш ли, че е най-доброто, което може да му се случи?

Тя го погледна, за да му помогне да разбере. Той я погледна за момент, затвори очите си и разтърси глава в липса на вяра.

- Елена - каза той - ти си невероятна. Въртиш хората на малкия си пръст не смятам, че дори знаеш дори че го правиш. Сега ще ме молиш да направя нещо, за да ти помогне да чакаш в засада Стеф`ан, аз съм такъв глупак, че може дори да приема да го правя.

- Ти не си глупак , ти си джентълмен. Наистина искам услуга, но единствено ако смяташ, че е правилно. Аз не искам да нараня Стеф`ан, дори и теб.

- Наистина ли?

- Не. Знам как звучи, но е вярно. Само искам… - прекъсна тя отново. Как да обясни като не можеше да го обясни на себе си?

- Искаш всичко и всеки около теб Елена Гилбърт, - каза той горчиво. - Само това, което нямаш.

Шокирана тя отстъпи и го погледна. Гърлото и се изпълни и топлината се събра в очите `и.

- Елена, не гледай така. Съжалявам. - Отбеляза той. - Добре, какво трябваше да направя. Да го вържа и да го хвърля пред прага ти ли?

- Не. - каза Елена, все още, опитваща се да накара думите да се върнат, откъдето са дошли. - Само исках да го заведа на Танците следващата седмица.

Изражението на Мат беше странно.

- Ти само искаш да го заведеш на танците.

Елена кимна.

- Добре. Сигурен съм, че той ще е там. И Елена… наистина ли не искаш да поканиш още някого.

- Добре, каза Елена. - И, е благодаря.

Изражението на Мат все още бе забавно.

- Не ми благодари, Елена. Не е нищо особено… наистина.

Тя размишляваше докато той я заобиколи и мина през залата.

- Задръж, - каза Мередит, даваща укорителна конвулсия на Елена.

- Все още си мисля, - каза Бони от мястото до прозореца, - ,че двамата са прелестни.

- Кои? - измънка разсеяно Елена

- Ако не знаеш, - каза Бони. - Тези твои две момчета направиха чудо в последната минута на играта вчера. Когато Стеф`ан хвана последното подаване, си мислех, че ще припадна или че ще повърна.

- О, стига - каза Мередит.

- Мат е като поезия в движение.

- И нито един от тях не е мой, - каза Елена твърдо.

Под експертните пръсти на Мередит, на които нейната коса ставаше изкуство, мека маса изсукана от злато. А и роклята беше хубава. Ледено виолетовият цвят и носеше теменужки в очите `и. Но дори с нея тя изглеждаше бледа и стоманена, твърде превъзбудена, но бяла и решителна, като много млад войник изпратен на фронтовете.
Стоейки на футболното игрище когато името `и се обяви за кралица на танците, имаше само една мисъл бе в ума `и.

Той не можеше да откаже да танцува с нея. Ако той дойде на танците изобщо, не може да откаже на кралицата. Стоейки пред огледалото, тя го каза на себе си отново.
- Довечера всички, които искаш ще бъде твой. - каза Бони утешително.

- Чуй, когато се отървеш от Мат, мога ли да го взема далеч за да го утеша?

Мередит изсумтя.

- Какво ще си помисли Реймънд?

- О, ти можеш да го предразположиш. Но, честно, Елена, аз харесвам Мат. Веднъж щом поканиш Стеф`ан у дома, вашата тройка ще бъде малко претъпкана. Така че…

- О, прави каквото искаш. Мат заслужава малко отношение.

Той несъмнено не го има от мен, каза Елена. Тя все още не вярваше какво му беше сторила. Но сега не можеше да позволи да подкрепи - предположи себе си. Тя се нуждаеше от сила и концентрация.

- Готово.

Мередит сложи последната шнола в косата на Елена.

- Погледни ни, Кралицата и нейният съд или част от него, както и да е. Красиви сме.

- Кралско ли е това <ние>? - каза Елена подигравателно, но беше така. Те бяха красиви. Роклята на Мередит беше от сатен, на вълнички около кръста `и, изсипваща се от сгъванията на бедрата. Тъмната `и коса висеше свободно по гърба `и. Бони стана, за да се присъедини към другите пред огледалото, тя бе като блещукащо подаръче, облечена с розова тафта и черни пайети.

Като за себе си Елена сканира нейния имидж с опитни очи, помисли си отново. Роклята бе страхотна. Само една друга фраза дойде на ума `и - кристални виолетки. Баба `и държеше малка кутия, истински цветя потопени в кристализирана захар, замръзнали.
Те слязоха долу заедно както за всички танци от седми клас, освен това преди, Каролин винаги беше с тях. Елена осъзна с припадък изненадата, че тя дори не знаеше с кого ще ходи Каролин довечера.

Леля Джудит и чичо Робърт бяха в трапезарията, заедно с Маргарет по пижама.

- О, момичета толкова сте хубави, - каза Леля Джудит, толкова развълнувана все едно тя отиваше на танците. Тя целуна Елена, Маргарет протегна ръце, за да я прегърне.

- Красива си, - каза тя с простота на четири годишна.

Робърт също гледаше Елена. Той мигна, отвори уста после пак я затвори.

- Какво има, Боб?

- Ох. - Той погледна Леля Джудит, изглеждащ объркан. - Е, всъщност се среща за Елена форма на името Хелен. Мислех си, че Хелен от Троя.

- Красива и обречена. - каза Бони весело.

- Е, да - каза Робърт, не изглеждаше щастлив въобще.

Елена не каза нищо. Звънеца на вратата звънна. Мат беше на прага с неговото спортно палто. С него бяха Ед Гоф, срещата на Мередит и Реймънд Ернандез, срещата на Бони. Елена търсеше Стеф`ан.

- Вероятно е вече там - каза Мат, тълкуващ погледа `и.

- Виж, Елена…

Каквото и да кажеше щеше да отреже бърборенето на другите двойки. Бони и Реймънд отидоха с колата на Мат, поддържащи постоянен поток от остроумия по пътя към училището.

Музиката ехтеше навън от отворените врати на залата. Когато Елена слезе от колата любопитна увереност се втурна от нея. Нещо щеше да се случи, разбра тя, гледаща площадния обем на училищната сграда. Мирната първа скорост на последните няколко седмици щеше да се заеме с рекордна стойност.

- „Готова съм.” - помисли си тя. И се надяваше да е така.

Отвън беше калейдоскоп на цвят и дейност. Тя и Мат обкръжиха мига, когато влязоха и комплиментите заваляха върху тях двамата. Роклята на Елена, косата `и, цветята `и. Мат беше легенда: друг Джо Монтана, сигурна заложба на атлетични знания.
В замаяната въртележка това трябжаше да е живот и въздух за нея, но Елена все още търсеше за една мрачна глава.

Тайлър Смолууд дишаше силно върху нея, миришещ ма пунш и дъвка ''Дабълминт''. Неговата среща изглеждаше убийствена. Елена го игнорира с надеждата той да си отиде.

Г-н Танер мина с наквасена хартиена чаша, гледайки сякаш ареста му го удушаваше. Сю Карсън, принцеса старши изгледа виолетовата рокля и изгугука. Бони беше вече на дансингът, блещукайки под светлините. Но Елена никъде не виждаше Стеф`ан.
Още едно помирисване на ''Дабълминт'' и щеше да е болна. Тя сбута Мат и те отидоха до масата за освежаване, където треньор Лаймън стартира критика за играта. Двойки и групи дойдоха при тях, прекарващи минути и после отстъпваха, за да спечелиш място за следващото в професия. - - „Само ако ние бяхме дивидент” – помисли си Елена вятърничаво. Тя погледна настрани, за да види ако Мат подели нейното забавление, но той гледаше втренчено далеч до неговата лява страна. Тя проследи неговият поглед. И там, куп от футболисти, тъмната глава, която търсеше тя. Безпогрешно тази неясна светлина. През нея мина вълнение, повече на болка от нещо друго.

- Какво сега? - каза Мат, мъмрещ. - Заграбването и връзването?

- Не. Щях да го поканя на танците, това е всичко. Щях да почакам преди ние да затанцуваме първи, ако искаш.

Той разтърси главата си, тя започната от Стефан мислеща за бандата.

Парче по парче, Елена регистрира информация за него докато се приближаваше. Неговата черна жилетка беше с различен прорез от другите момчета, по-елегантна, облякъл е бяла риза отдолу. Той стоеше тихо, шавайки малко освен от групите около него. Между другото тя можеше да го види само в профил, тя не можеше да види, че той не носеше очилата.

Той ги махна заради футбула, разбира се, но тя никога не го бе виждала без тях. Това я караше да бъде лекомислена и развълнувана, все едно е маскарад и времето за сваляне на маските е дошло. Тя се фокусира на неговото рамо, линията на челюстта му и тогава той се бе обърнал към нея. В този миг, Елена беше осведомена, че била красива. Не е била само роклята, или начина по който косата и бе направена. Тя самата беше хубава: Слаба, имперски, направена от коприна от нещо и в нея имаше вътрешен огън. Тя беше видяла неговите устни, част от тях, тогава тя погледна нагоре в очите му.

- Здравей. - Онова беше ли нейния собствен глас, толкова спокоен и самоуверен?

Очите му бяха зелени. Като зелени дъбовите листа в лято.

- Забавляваш ли се? - каза тя.

Сега да. Той не го каза, но тя знаеше, че това беше, което той обмисляше. Можеше да го види по начина, по който се беше вгледал в нея.

Тя никога не бе толкова сигурна в силата си. Освен това всъщност той не гледаше така сякаш се забавляваше, а сякаш някой го удряше, в болка, сякаш не можеше да понесе още дори и минута. Групата беше започнала, бавен танц. Той още се беше втренчил в нея, изпивайки я. Тези зелени очи, тъмни, ставащи черни с желание. Тя имаше внезапното чувство, че той можеше да я дръпне с него да я целуне силно, без да каже нито дума.

- Искаш ли да танцуваме? - каза тя внимателно.

- „Играя си с огъня, с нещо което не разбирам.” - помисли си тя внезапно.

В този момент тя осъзна това, че бе уплашена. Сърцето `и се разтуптя насилствено. Ами ако тези зелени очи говореха с някаква част от нея. Това беше заровено под повърхността и онази част изпищяваше ''опасност” в нея. Някой инстинкт по-стар и от цивилизацията и казваше да бяга, за да избяга. Тя не помръдна. Същата сила, която я ужасяваше, я задържаше там.

- „Това е извън контрол.” - сметна неочаквано тя.

Каквото и да е, което ставаше тук, е по-далеч от нейния разум, не е нищо обикновено или разумно. Но сега нямаше спиране и точно преди да бъде уплашена тя се радваше за него. Това бе най-интензивният момент, който тя е изпитала с момче, но нищо не ставаше. Той се взираше в нея, сякаш е хипнотизирана, тя се взираше назад докато енергията блещукаше между тях като разгорещена светкавица.

Тя видя неговите очи да пътуват по-тъмно, победена, усети, че пустинята ще скочи на собственото `и сърце, когато той разгъна бавно една ръка. И тогава всичко се разби.

- Защо, Елена, колко сладки изглеждате - каза глас и визията на Елена бе заслепена със злато.

Беше Каролин, нейната кестенява коса скъпа и лъскава, кожата `и почерня до съвършен бронз. Тя бе с рокля с чист златен пламък, която показваше смело количество на съвършената `и кожа. Тя пусна една гола ръка през тази на Стеф`ан и се усмихна мързеливо.

Те бяха чудесни заедно, като танц при средно училище на двама международни модели, далеч по-обаятелен и сложен от които и да е друг в стаята.

- И тази малка рокля е толкова хубава. - продължи Каролин, докато умът на Елена се опитваше да избяга автоматично.

Сучайно собственическа ръка се свърза със Стеф`ан и е казал всичко: това къде Каролин е била на обед тези минали седмици, това, което тя имаше, зависело целия този път.

- Аз казах на Стеф`ан, че ние само трябваше да спрем тук за момент, но няма да останем дълго. Така че нямаш нищо против ако го държа за себе си за танците, нали?
Сега Елена бе странно спокойна, умът `и бръмчеше намясто. Тя каза не, разбира се тя нямаше нищо против и гледаше Каролин да си тръгва, симфония на кестеняво и злато. Стеф`ан тръгна с нея.

Имаше кръг от лица около Елена. Тя се извърна от тях и отиде срещу Мат.
- Знаел си, че той ще дойде с нея.

- Знаех, че тя го иска. Тя го следеше на обяд и след училище и някак го дърпаше към себе си. Но…

- Разбирам.

Все още поддържаше това изкувствено спокойствие, тя потърси групичката си и видя Бони да идва към нея и Мередит да напуска масата си. Те са видели. Вероятно и всички. Без да каже дума на Мат тя се обърна и тръгна с тях инстиктивно за женската тоалетна. Беше пълна с тела, Мередит и Бони запазиха своите забележки слънчеви и случайни, докато я гледаха със загриженост.

- Видяхте ли тази рокля? – каза Бони, стискайки пръстите на Елена тайно. Лицето `и трябва да бъде задържано със супер лепило. Какво ще носи на следващия танц? Целофан?

- Шал. – каза Мередит. Тя добави с нисък тон. - Добре ли си?

- Да. - Елена можеше да види в огледалото, в което очите й бяха твърде ярки и имаше място изгарящо на едната буза. Тя заглади косата си и се обърна.

Стаята бе празна, оставила ги в секретност. Бони свиреше нервно, пред нейния кръст сега.

- Вероятно не е толкова лошо нещо все пак, - каза тихо тя. - Имам предвид, Вие не сте мислили за нещо друго освен него от седмици. Почти месец. И така вероятно то е само за най-доброто, и можеш да продължиш с други неща сега, вместо да го… преследвате.

- Et tu, Brute? – помисли си Елена. - Благодаря ви толкова много за вашата подкрепа, - каза високо тя.

- Сега, Елена не бъди такава, - възкликна Мередит. - Тя не се е опитвала да те нарани, не се е замислила.

- Предполагам, че ти също мислиш така? Добре, това е добре. Аз ще изляза да намеря други неща, с които да продължа. Като някакви други най-добри приятели. - тя остави тях зяпащи след нея.

Навън, тя се хвърли в завъртането на цвета и музиката. Беше по-слънчева отколкото е била някога, при кой да е танц по-рано. Тя танцува с всеки, смеейки се твърде силно, флиртувайки с всяко момче на пътя `и.

Те `и се обадиха, за да дойде нагоре за да бъде коронясана. Тя стоя на сцената, поглеждайки настрани към ярките под формата на пеперуди фигури по-долу. Някой `и даде цветя; някой сложи тиара на нейната глава. Имаше ръкопляскане. Сякаш е сън.
Тя флиртуваше с Тайлър, защото бе най-близък, когато тя излезе от сцената. Тогава тя си спомни това, което той и Дик бяха направили на Стеф`ан, и тя извади една от розите от букет си и я даде на него. Мат гледаше за занимание свил своята малка уста. Тайлър бе забравил за срещата, почти плачеше.

Тя можеше да помирише алкохолът заедно с ментата от Тайлъровия дъх сега, лицето му бе червено. Приятелите му бяха около нея, викайки, смеейки се, тълапата видя Дик да сипва нещо от кафява торба в неговата чаша пунш.

Никога не се беше движила с тази група преди. Те я подканиха, възхищавайки `и се, момчетата се съревноваваха с вниманието `и. Шеги летяха напред-назад, Елена се смя дори когато нямаха смисъл. Ръката на Тайлър обиколи кръста `и и точно тогава тя се засмя по-силно. През ъгъла на окото си тя видя Мат да разтърсва главата си и как се отдалечава. Момичетата бяха вилнеещи, момчетата свадливи. Тайлър се сгушваше влажно около шията `и.

- Хей, имам идея. - обяви той пред групата си, прегръщайки Елена още по-близо до себе си. - Хайде да отидем някъде да се позабавляваме.

Някой извика:

- Къде, Тайлър? Къщата на баща ти ли?

Тайлър се хилеше, без разсъдък.

- Не, имам предвид някъде, където да оставим следи. Като гробището.
Момичетата изпискаха. Момчетата се изблъскаха един на друг и оставиха пуншовете.

Срещата на Тайлър бе още извън кръга.

- Тайлър, това е лудост - гласът `и - висок и слаб. - Знаеш какво стана с онзи възрастен човек. Аз няма да отида там.

- Добре тогава, остани тук.

Тайлър издърпа ключове от джоба си и ги размаха пред тълпата.

- Кой не се страхува? – каза той.

- Аз, - каза Дик, и имаше хор от одобрение.

- Аз, също така, - каза Елена, ясна и непокорна.

Тя се усмихна на Тайлър, размаха практически я залюля н крака си.

Тогава тя и Тайлър водеха шумна, околохиледна група навън на паркинга, където бе цяло струпване, от коли. Тогава Тайлър свали покрива на кабриолета си надолу, тя се качваше вътре, докато Дик и момиче наречена Вики Бенет се смачкват на едно място.

- Елена! - извика някой, далече, от осветения вход към училището.

- Карай, - каза на Тайлър тя, сваляйки нейната тиара, и двигателят изръмжа.Те подпалиха гумите на паркинга в хладната нощ, докато вятърът духаше в лицето на Елена.


Превод: Lucine
Редакция: Lady Vampire

Бони беше на сцената, със затворени очи, оставяйки се на музиката да минава през нея. Когато отвори очите си за момент, Мередит `и махаше отстрани. Бони кимна с брадичката си бунтовнически, но когато жестовете станаха по-настоятелни, тя вдигна поглед към Реймънд и се подчини. Реймънд я последва.

Мат и Ед бяха зад Мередит. Мат се мръщеше, а Ед се оглеждаше с неудобство.

- Елена замина. – каза Мередит.

- Живеем в свободна държава. – каза Бони.

- Тя си тръгна с Тайлър Смолууд. – каза Мередит. – Мат сигурен ли си че не си чул къде отиват?

Мат разтърси глава.

- Бих казал че заслужава това което `и се случи, но от части вината също е моя. – каза той открито. – Мисля че сме длъжни да я намерим.

- Да напуснем танците? – каза Бони.

Тя погледна към Мередит която шепнеше думите „ти обеща”.

- Невярвам на това. – измърмори тя свирепо.

- Незнам как ще я намерим, - каза Мередит, - но трябва да опитаме.

Тогава тя добави с необичайно колеблив глас:

- Бони, ти незнаеш къде е тя, нали?

- Какво? Не, разбира се че не. Аз танцувах. Ти знаеш това, нали: За какво иначе да отиваш на танци?

- Ти и Рей стойте тук. – Каза Мат на Ед. – Ако се върне, кажете `и че сме излезли да я търсим.

- Ако ще тръгваме, по-добре да го направим сега. – добави неучтиво Бони.
Тя се обърна и веднага побягна към човека с тъмното сако.

- Извинете ме. – отговори троснато тя, търсейки и гледайки за Стеф`ан Салваторе.
Той не каза нищо, тогава тя, Мередит и Мат се отправиха към вратата, оставяйки зад себе си не толкова щастливите Реймънд и Ед.

Звездите бяха на далеч и ледено-ярки в безоблачното небе. Елена се чувстваше като тях. Част от нея се смееше и крещеше заедно с Дик, Вики и Тайлър срещу вятъра, но част от нея гледаше от далеч.

Тайлър паркира на средата на хълма, зад който беше пропадналата църква, оставяйки фаровете на колата да светят след като всички излязоха. Въпреки че имаше няколко коли зад тях, когато тръгнаха от училище, но изглежда че само те са останали по пътя за гробището.

Тайлър отвори камиона и издърпа от него шест кутийки.

- Повече за нас.

Той предложи бера на Елена, която разтърси глава, опитвайки се да преодолее острата болка в стомаха си. Тя усети че всичко е погрешно, но нямаше начин да го признае сега.

Те из качиха пътеката от плочи, момичетата залитаха на петите си и облягайки се на момчетата. Когато достигнаха върха, Елена въздъхна и Вики издаде малък писък.
Нещо голямо и червено се беше показало точно над хоризонта. Отне момент на Елена да осъзнае че това е всъщност луната. Беше огромна и нереална, като подпора в научно фантастичен филм, а надутата `и маса грееше със зла светлина.

- Като голяма изгнила тиква. – каза Тайлър и хвърли камък по нея. Елена се усмихна брилянтно на него.

- Защо да не влезем вътре? – каза Вики, размахвайки бялата си ръка в празната дупка на входа на църквата.

Повечето от покрива беше паднал, макар че камбанарията беше все още непокътната, кула простирайки се високо над тях. Три от стените си стояха, а четвъртата стигаше до коленете им. Имаше парчета чакъл на всякъде.

Светлина озари бузата на Елена и тя се обърна, учудвайки се да види Тайлър да държи запалка. Той се ухили, показвайки силните си бели зъби, и казвайки:
- Искаш ли да удариш бецепса ми?

Смеха на Елена беше най-силен, покривайки своето безпокойство. Тя взе запалката, използвайки го да освети гробницата в църквата. Не беше като никоя друга гробница в гробището, въпреки че баща `и е казвал че е виждал подобни неща във Великобритания. Изглеждаше като огромна каменна кутия, достатъчно голяма за два човека, с две мраморни статуи лежейки поставени на капака.

- Томас Кийпинг Фил и Хонория Фил. – каза Тайлър с огромен жест, представяйки ги. – Старият Томас, според слуховете, е открил Филс Чърч. Въпреки че по това време тогава Смолууд също са били там. Прадядото на моят пра-пра-дядо е живял в долината до Залива на удавниците…

- …Докато той не бил изяден от вълци. – каза Дик, и си изви главата като на вълк.
Тогава той се оригна, а Вики се изкикоти. Раздразнителност премина през лицето на Тайлър, но той се насили и се усмихна.

- Томас и Хонория изглеждат леко бледи. – каза Вики, все още кикотейки се. – Мисля че се нуждаят от малко цвят.

Тя извади червило от своето портмоне и започна да маже бялата мраморна уста на женската статуя с бледо ален цвят. Елена почувства още една остра болка в стомаха. Като дете, тя винаги е изпитвала страхопочитание към бледата дама и гроба на мъжа, който лежи със затворени очи и с ръце скръстени пред гърдите. А когато нейните родители починаха, тя си ги представяше лежащи един до друг като тях долу в гробището. Тя държеше запалката докато другото момиче рисуваше с червило мустак и нос на клоун на Томас Фил.

Тайлър ги наблюдаваше.

- Хей, те всички са облечени, а никъде няма да ходят.

Той сложи ръцете си на ръба на каменният капак и се облегна на него, опитвайки се да го отмести.

- Какво ще кажеш Дик, искаш ли да им дадем една нощ навън? Може би в центъра на града?

- „Не!” – помисли си Елена, ужасена, когато Дик се изкикоти и Вики се изсмя гръмогласно. Но Дик беше вече до Тайлър, заемайки позиция и готов, петите на дланите му бяха на каменният капак.

- На три. – каза Тайлър и продължи. – Едно, две, три.

Очите на Елена бяха фокусирани на ужасното изглеждащо като клоун лице на Томас Фил, докато момчетата се напрягаха и сумтяха, а мускулите им изпъкваха под дрехите им. Неможеха да помръднат капака и с инч.

- Проклетото нещо сигурно е привързано някак си. – каза Тайлър ядосано, обръщайки се настрани.

Елена се почувства слаба, но облекчена. Опитвайки се да изглежда небрежно, тя се облегна на каменният капак на гробницата за подкрепа и тогава се случи.

Тя чу стържещият звук от камъка и падна на капака под лявата `и ръка. Движеше се от нея на страни, карайки я да загуби своето равновесие. Запалката хвръкна и тя изпищя, и след това още веднъж, опитвайки се да се задържи на краката си. Тя падаше в отворена гробница, а леденият вятър ревеше около нея. Писъци зазвънтяха в ушите `и.

И след това тя беше навън и лунната светлина беше достатъчно силна за да види другите. Тайлър я държеше. Тя се оглеждаше диво.

- Луда ли си? Какво стана? – Тайлър я тресеше.

- Помръдна се! Каменният капак помръдна! Той се плъзна и… незнам… аз почит паднах вътре. Беше студено…

Момчетата се смееха.

- Горкото бебче се изплаши. – каза Тайлър.- Хайде Дик момчето ми да проверим.

- Тайлър не…

Но те вече бяха влезли. Вики висеше пред входа, наблюдавайки, докато Елена трепереше. След малко, Тайлър `и махна с ръка от вратата.

- Погледни. – каза той когато тя неохотно отстъпи назад.

Той запали запалката и я държеше над мраморният ковчег на Томас Фил.

- Все още си стои, уютно като на буба в пашкул. Видя ли?

Елена се беше втренчила в перфектно изравненият капак на гробницата.

- Той помръдна. Аз почти паднах в него…

- Няма проблем, както кажеш, скъпа.

Тайлър уви своите ръце около нея, притискайки я назад към себе си. Тя се огледа да види Дик и Вики в почти същата позиция, освен това че Вики беше със затворени очи, и изглеждаше така сякаш се наслаждаваше. Тайлър търкаше силно своята брадичка в косата `и.

- Бих искала да се върнем на танците сега. – каза тя категорично.

Имаше пауза в която нямаше търкане. Тогава Тайлър въздъхна и каза:

- Няма проблеми, скъпа.

Той погледна Дик и Вики.

- Ами Вие двамата?

Дик се ухили.

- Ние ще останем още малко.

Вики се кикотеше все още със затворени очи.

- Добре.

Елена се чудеше как те ще се върнат, но тя позволи на Тайлър да я води. Веднъж навън, както и да е, той спря.

- Немога да те пусна без да хвърлиш поне един поглед на надгробния камък на прадядо ми. – каза той. – О, я стига, Елена. – каза той, а тя почна да протестира. – Не наранявай чувствата ми. Трябва да го видиш, семейна гордост и забава е.

Елена се насили да се усмихне, макар че нейният стомах `и беше леден. Може би ако му угаждаше, той сигурно би я отвел от тук.

- Добре. – каза тя и тръгна напред из гробището.

- Не този път. Този път.

В следващият момент той я водеше към старото гробище.

- Спокойно, честно, не е далеч от пътя. Виждаш там, сега виждаш ли?

Той показа нещо което блестеше на лунната светлина.

Елена въздъхна, мускулите `и се стягаха около сърцето `и. Изглеждаше така сякаш там стоеше човек, с гигантска кръгла плешива глава. Тя не харесваше да бъде тук, сред дупките и наклонените вековни гранитени плочи. Блестящата лунна светлина хвърляше странни сенки и имаше локви от непроницаема тъмнина навсякъде.

- Само топката на върха. Нищо от което да се страхуваш. – каза Тайлър, придърпвайки я към себе си и на страна от пътя, на върха на блестящия надгробен камък.

Беше направен от червен мрамор, а голямата топка която стърчеше `и напомняше на надутата луна на хоризонта. Сега същата луна им светеше, бяла като ръцете на Томас Фил. Елена неможеше да удържи повече треперенията си.

- Горкото бебче, студено `и е. Трябва да я стопля. – каза Тайлър.

Елена се опита да го избута, но той беше твърде силен, увивайки ръцете си около нея, придърпвайки я към себе си.

- Тайлър, искам да си вървя. Искам да си вървя сега…

- Разбира се скъпа ще си тръгнем. – каза той. – Но първо трябва да те стоплим. Господи, замръзнала си.

- Тайлър спри. – каза тя.

Ръцете му около нея бяха просто досадни, ограничени, но сега тя усети шок, тя почувства неговите ръце по нейното тяло, търсейки за открита кожа.

Никога Елена не е била в такава ситуация, далеч от всякаква помощ. Тя се стремеше с тока на обувката си да го настъпи по лачените му обувки, но той я избягваше.

- Тайлър, махни си ръцете от мен.

- Стига, Елена, не бъди такава, просто искам да те стопля цялата…

- Тайлър, пусни ме. – тя се възмути.

Тя се опита да се отдръпне силно от него. Тайлър се спъна, и тогава цялата му тежест беше върху нея, спазвайки между бръшляна и плевелите на земята. Елена говореше отчаяно.

- Ще те убия, Тайлър. Наистина. Разкарай се от мен.

Тайлър се опита да се обърне, изведнъж започна да се кикоти, неговите крайници бяха тежки и неориентирани, почти безполезни.

- О, стига, Елена, не полудявай. Просто исках да те стопля. Елена – Ледената принцеса, исках да те стопля… Ти започна да се стопляш нали?

Елена усети горещата му и мокра уста върху лицето си. Тя все още се съпротивляваше на него, а неговите мокри целувки се движеха надолу по шията `и. Тя чу тънко прокъсване на дреха.

- Упс. – измънка Тайлър. – Съжалявам за това.

Елена си изви главата и нейната уста се срещна с ръката на Тайлър, несръчно гальовен с нейните бузи. Тя го ухапа, забивайки своите зъби в месестата му длан. Тя го ухапа силно, вкусвайки кръвта, чувайки агонизиращият вой на Тайлър. Ръката внезапно се махна.

- Хей! Казах че съжалявам!

Тайлър погледна огорчено наранената си ръка. Тогава лицето му почерня, все още гледайки я, той стисна ръката си в юмрук.

- „Това е всичко.” – помисли си Елена с ужасяващо спокойствие. – „Той сигурно ще ме удари или убие.” – Тя се стегна за удара.

Стеф`ан се съпротивляваше да дойде в гробището. Всичко вътре в него плачеше против неговата воля. Последният път когато беше тук, беше нощта от смъртта на стареца.

Ужас минаваше през неговият стомах отново от спомените. Той се беше заклел да не изцежда до дъно човекът под моста, че няма да вземе достатъчно кръв за да го нарани. Но всичко след тази вечер и след като използва силите си беше бъркотия, а той беше объркан. Ако изобщо е използвана силата. Може би това е било само въображението му, или просто той го е направил сам. Странни неща се случват когато нуждата излезе от контрол.

Той затвори очите си. Когато чу че старецът е настанен в болница, близо до смъртта, неговият шок беше безмълвен. Как можа да допусне нещата да излязат от контрол?

Почти да убие, след като не е убивал от…

Той нямаше да допусне да мисли за това.

Сега, когато стоеше пред портите на гробището в тъмнината, той не искаше нищо повече от това да се обърне и да си тръгне. Да се върне на танците, където е оставил Каролин, това хитро, с бронзов тен същество, което беше напълно в безопасност, защото тя не значеше нищо за него.

Но той не можеше да се върне, защото Елена беше в гробището. Можеше да я усети, и да усети напредващото `и нещастие. Елена беше в гробището в беда, и той трябваше да я намери.

Той беше на половната хълм когато се почувства замаян. Виеше му се свят, но той продължаваше да се бори към църквата, защото това беше единственото нещо за което можеше да бъде фокусиран. Сиви вълни от мъгла профучаваха през ума му, а той се бореше за да продължи напред. Слаб, той се чувстваше толкова слаб. И безпомощен срещу истинската сила на това замайване.

Той се нуждаеше…да стигне до Елена. Но той беше слаб. Той нетрябва да бъде… слаб… ако иска да помогне на Елена. Той се нуждаеше…да…

Вратата на църквата се отвори преди него.

Елена видя луната зад лявото рамо на Тайлър. Беше необичайно подходяща, за да бъде последното нещо което някога щеше да види, мислеше си тя. Писък беше заседнал в гърлото `и, шокирана от страха.

Така изглеждаше за Елена. Тя се обърна, задъхвайки се, едната `и ръка беше сграбчила скъсаната рокля, а другата търсеше оръжие.

Тя не се нуждаеше. Нещо се помръдна в тъмнината, и тя видя човекът който отскубна Тайлър от нея. Стеф`ан Салваторе. Но това беше Стеф`ан който тя никога не беше виждала: това лице с обикновените си черти беше бяло и студено от ярост, и имаше убиваща светлина в тези зелени очи. Без дори да се движи, Стеф`ан излъчваше такъв гняв и опасност, че Елена откри себе си по уплашена от него от колкото от Тайлър.

- Когато те видях за първи път, знаех че ти никога няма да се научиш на някакви маниери. – каза Стеф`ан.

Неговият глас беше мек, студен и лек, който по някакъв начин накара Елена да се чувства замаян. Тя неможеше да отдели погледа си от него, когато той се движеше към Тайлър, който клатеше своята глава замаян, започвайки да се изправя. Стеф`ан се движеше като танцьор, всяко негово движение беше лесно и определено контролирано.

- Но, никога не съм си представял че твоят характер може да бъде толкова недоразвит.

Той удари Тайлър. Голямото момче протегна мускулестата си ръка, но Стеф`ан го удари почти небрежно право в лицето, преди ръката на Тайлър да направи контакт със Стеф`ан.

Тайлър излетя срещу друга надгробна плоча. Той се бореше и се изправи задъхвайки се, а очите му бяха бели. Елена видя струйка кръв да се стича от носа му. Тогава той се възстанови.

- Джентълменът не насилва своята компания на никого. – каза Стеф`ан и го удари отстрани.

Тайлър се отпусна отново, с лице надолу към плевелите и храстите. Този път беше по-бавен с изправянето, а кръв течеше от двете му ноздри и от устата му. Той дишаше тежко като уплашен кон, когато се хвърли към Стеф`ан.

Стеф`ан сграбчи яката на якето на Тайлър, завъртайки се и двамата, увлечени от ударите на смъртоносните връхлитания. Той разтърси силно два пъти Тайлър, докато тези големи мускулести юмруци минаваха покрай него, неспособни да го докоснат. Тогава той остави Тайлър да падне.

- Той не е обиждал жена. – каза той.

Лицето на Тайлър беше изкривено, а очите му се въртяха, но той се хвана за крака на Стеф`ан. Стеф`ан рязко го избута от крака си и го удари отново, тогава Тайлър започна да куца като парцалена кукла, а очите му се въртяха. Стеф`ан започна да говори, държейки тежкото тялото изправено и произнасяше всяка дума с разтреперваща до костта болка.

- И преди всичко той не я нарани…

- Стеф`ан! – Елена плачеше.

Главата на Тайлър пукаше с всяко движение напред и назад. Тя беше уплашена от това което вижда. Уплашена от това какво може да му направи Стеф`ан. Но преди всичко, уплашена от гласа на Стеф`ан, студеният глас който беше като танц на сабя, красив, смъртоносен и напълно безжалостен.

- Стеф`ан спри.

Главата му се обърна към нея, стряскайки се, сякаш беше забравил нейното присъствие. За момент той я погледна без да я разпознае, очите му черни на лунната светлина, и тя го помисли за някакъв хищник, някоя огромна птица или лъскаво месоядно животно, неспособно на човешки емоции. Тогава разума се върна в негово лице и част от тъмнината увехна с негово вторачване.

Той погледна към увисналата глава на Тайлър, след това го сложи джентълменски да се подпре на мраморният надгробен камък. Колената на Тайлър бях покровителски и той постави лицето си на тях, но за облекчение на Елена неговите очи бяха отворени, или поне лявото беше. Дясното беше подуто от цепнатината.

- Той ще се оправи. – каза бездушно Стеф`ан.

Когато страхът и спадна, и Елена се почувства бездушно.

- „Шок.” – помисли си тя. – "Аз съм в шок. Сигурно ще започна да крещя в истерия след минута.”

- Има ли някого който може да те отведе у дома? – каза Стеф`ан, все още с този хладен, бездушен глас.

Елена си помисли за Дик и Вики, правейки Бог знае какво до статуята на Томас Фил.

- Не! – каза тя.

Умът `и започваше да работи отново, да получи известие за нещата около нея. Виолетовата рокля беше разкъсана до долу отпред и отзад. Беше съсипана.
Механично, тя я придърпа към себе си.

- Аз ще те закарам. – каза Стеф`ан.

Дори вкочанена от студа, Елена почувства бърз трепет от страх. Тя го погледна, странно елегантна фигура сред надгробните плочи, лицето му бледо на лунната светлина. Той никога не беше изгледал толкова… толкова красив за нея преди, но тази красота беше почти неземна. Не само чужда, но и нечовешка, защото никой човек не би могъл да издава такава аура на сила, или на сдържаност.

- Благодаря. Това би било много мило. – каза тя бавно.

Нямаше какво друго да направи.

Те оставиха Тайлър да се изправя болезнено на краката си до надгробната плоча на прадядо си. Елена почувства още студ когато стигнаха до пътеката и Стеф`ан се обърна към Уикери Бридж.

- Оставих колата си до пансиона. – каза той. – Това е най-прекият път за да стигнем до там.

- Това ли е пътят по който дойде?

- Не. Непресякох моста. Но от тук е безопасно.

Елена му повярва. Блед и тих, той вървеше до нея без да я докосва, освен когато си свали сакото за да го сложи на нейните рамена. Тя се почувства странно, сякаш щеше да убие всичко, което се опита да се доближи до нея.

Уикери Бридж беше бял на лунната светлина, а под него ледените води се въртяха около древните скали. Целият свят беше спокоен, красив и студен, когато вървяха през дъбовете дървета към тясната страна на пътя.

Те минаваха покрай оградата на пасището и тъмните поля, докато стигнат до дългият извиващ се път. Пансиона беше голяма сграда от ръждиво червени тухли, направени от родна глина, и беше обградена със стари кедрови и яворови дръвчета. Всички прозорци, освен един бяха тъмни.

Стеф`ан отвори една от двойните врати и те влязоха в малко коридорче, със стълби директно пред тях. Парапета, както и вратите, бяха натурално светъл дъб, толкова лъскави сякаш грееха.

Те се качиха нагоре по стълбите към вторият етаж, където имаше слаба светлина. За изненада на Елена, Стеф`ан я остави в една от спалните и отвори вратата на банята или поне така си мислеше. През нея можеше да види много стръмни и тесни стълби.
- „Какво странно място.” – помисли си тя.

Скритите стълби бяха на дълбоко в къщата, където никакъв звук от вън нямаше да проникне. Тя стигна до края на стълбите и влезе в огромна стая която изглеждаше като цял трети етаж на къщата.

Беше почти толкова слаба светлина като при стълбището, но Елена можеше да види изцапаният дървен под и откритата греда на полегатият таван. Имаше дълги прозорци на всички страни и много куфари разпръснати наоколо и няколко парчета от масивни мебели.

Тя осъзна че той я наблюдава.

- Има ли тоалетна някъде, където да…?

Той кимна и посочи врата. Тя свали сакото, подавайки му го без да го поглежда и влезе вътре.



Превод: Lady Vampire
Редакция: Lady Vampire

Елена беше влязла в банята зашеметена и неописуемо благодарна. Излезе ядосана.
Тя не беше сигурна как трансформацията е заела място. Но понякога докато миеше драскотините по лицето си и ръцете, раздразнена от огледалото и от факта, че си е оставила чантата необратимо при Тайлър, тя започваше да се чувства така отново. И това което чувстваше беше гняв.

Проклет Стеф`ан Салваторе. Толкова студен и контролиран дори, докато спасяваше живота `и. Проклета да е учтивостта му, и галантността му, и стените около него, които сега изглеждаха още по-високи.

Тя изкара карфиците от косата си и ги използва, за да свържеше предницата на роклята си. След това прекара един гребен в косата си, който откри до мивката. Излезе от банята вирнала брадичката си и свивайки очи.

Той не беше облякъл сакото си. Стоеше до прозореца в белия си пуловер и с наведена глава, напрегнат, чакащ. Без да вдига главата си, той посочи дълга кадифена дреха, което лежеше на един стол.

- Може би ще искаш да го облечеш върху роклята си.

Беше наметало, с дължина на цялото тяло, много скъпо и меко, с качулка. Елена наметна тежкия материал около раменете си. Но не беше успокоена от подаръка; тя беше забелязала, че Стеф`ан не се беше приближил до нея, или дори не беше говорил или гледал.

Предпазливо, не нарушавайки територията му, тя свивайки се в наметалото по-силно и чувствайки, дори в този момент, мислейки си как ли `и стои, влачейки се зад нея. Тя се запъти към него и разгледа махагона около прозореца.

До прозореца имаше кама и до нея красива сребърна купа. Също така имаше златни неща, които много наподобяваха монети.

Тя вдигна една от монетите, леко защото `и беше интересно, защото тя знаеше, че той ще се обиди, ако види как тя пипа нещата му.

- Какво е това?

Имаше момент преди той да отговори. Тогава той каза:

- Златен флорин. Монета от Флоренция.

- А това какво е?

- Немски часовник. От късния 15 век. – каза той. След това добави. – Елена...
Те се пресегна към малко съндъче с капаче.

- А това? Отваря ли се?

- Не! – той имаше рефлексите на котка, ръката му хвана съндъчето и затвори капака. – Това е лично. – каза той, сякаш е нещо очевидно.

Тя забеляза, че ръката му не се докосна с нейната, когато затвори капака. Тя вдигна пръста си, и го погледна.

Внезапно, ядът `и беше прекалено силен, за да до задържи.

- Внимателно. – каза тя свирепо. – Не ме докосвай, или може да хванеш някоя болест.

Той се обърна към прозореца.

Дори когато се отдалечаваше към ъгъла на стаята, тя можеше да усети как той наблюдава отражението `и. И тя знаеше, внезапно, как е изглеждала за него, бледа коса падайки върху тъмното наметало, една бяла ръка която държи наметалото по-близо до гърлото `и. Ядосана принцеса, която се разхожда в кулата си.

Тя обърна главата си, за да види вратата на тавана, да чуе мекото `и, ясно дишане. Когато се обърна, неговия поглед беше насочен към шията `и; начина по който я гледаше я обърка. Но в следващия момент лицето му стана безизразно, затворено.

- Мисля... – каза той. - ...че трябва да те заведа у дома.

В този момент, тя искаше да го нарани, да го накара да се чувства по същия начин, по който той я караше да се чувства. Но тя също искаше истината. Беше `и омръзнала тази игра, беше `и омръзнало да се опитва да прочете мислите на Стеф`ан Салваторе. Беше ужасяващо и все пак прекрасно да чуе собствения си глас да казва думите, за които си мислеше толкова време.

- Защо ме мразиш?

Той я зяпна. За момент той не можеше да намери думи. След това каза:

- Не те мразя.

- Мразиш ме. – каза Елена. – Знам че не е... не е прилично да го кажа, но не ми пука. Знам че трябва да съм признателна за това, че ме спаси тази вечер, но и това не ме интересува, също. Не съм те молила да ме спасиш. Дори не знам, защо си бил на гробището. И със сигурност не разбирам защо го направи, като вземем начина по който се чувстваш относно мен.

Той клатеше главата си, но гласа му беше мек.

- Не те мразя.

- От самото начало, ти ме отбягваш сякаш... съм някаква прокажена. Опитах се да се държа приятелски с теб, а ти ми го хвърли в лицето. Това ли прави джентълмен, когато някой се опита да го приветства?

Той сега се опитваше да каже нещо, но тя продължи, невнимателно.

- Ти ме сряза пред хората; ти ме унижи в училище. Сега нямаше да ми говориш, ако не бях на прага на смъртта. Това ли трябва да направя, за да ми проговориш? Трябва ли някой почти да бъде убит?

- И дори сега. – продължи тя горчиво. – Не искаш да се доближа до теб. Какво ти става, Стеф`ан Салваторе, за да искаш да живееш така? Че строиш стени между теб и хората, за да не се приближават? Че не можеш да се довериш на никого? Какво не е наред с теб?

Сега беше тихо, лицето му обърнато настрани. Тя си пое дълбок дъх и след това изпъна раменете си, държейки главата си нагоре, дори когато очите `и бяха наранени и горящи.

- И какво не е наред с мен. – добави тя , по-тихо. – Че дори не можеш да ме погледнеш, но можа да си паднеш по Каролин Форбс? Имам право да знам поне това. Дори няма да те притеснявам отново, дори няма да говоря с теб в училище, но искам да знам истината преди да си тръгна. Защо ме мразиш толкова, Стеф`ан?

Бавно, той се обърна и вдигна главата си. Очите му бяха студени, слепи, и нещо се пречупи в Елена когато видя болката му.

Гласът му беше все още контролиран – но открит. Тя можеше да чуе усилията, които му костваха, за да остане спокоен.

- Да. – каза той. – Мисля че имаш право да знаеш. Елена. – Тогава той погледна към нея, срещна поглед `и и тя си помисли, „Толкова лошо? Какво може да е толкова лошо?” – Не те мразя. – продължи той, казвайки всяка дума внимателно. – Никога не съм те мразел. Но ти... ми напомняш на някой.

Елена беше объркана. Каквото `и да беше очаквала не беше това.

- Аз ти напомням на някой друг, така ли?

- На някой който познавам. – каза тихо той. – Но. – добави той бавно, сякаш си изясняваше нещо. – Ти не си като нея, наистина. Тя прилича на теб, но тя беше крехка, деликатна. Уязвима. Отвътре както и отвън.

- Аз не съм.

Той издаде звук, който щеше да е смях, ако имаше някакъв хумор в това.

- Не. Ти си боец. Ти си... себе си.

Елена беше тиха за момент. Тя не можеше да продължи да се ядосва, виждайки болката му.

- Бил си близък с нея?

- Да.

- Какво стана?

Имаше дълга пауза, толкова дълга, че Елена си помисли, че той няма да отговори. Но най-сетне той каза:

- Тя умря.

Елена издиша тежко. Яда `и напълно изчезна, под нея.

- Това сигурно е боляло ужасно. – каза тя меко, мислейки си за белия камък
Гилбърт, който стоеше между тревата. – Толкова съжалявам.

Той не каза нищо. Лицето му беше затворено отново, и изгледа гледаше нещо в далечината, нещо ужасно и разбиващо сърцето, нещо което само той можеше да види. Но нямаше само печал в изречението му. През стените, през целия контрол, тя можеше да види измъчения поглед на непоносима вина и самота. Поглед толкова изгубен и лутащ се, че тя се премести до него преди да знае какво прави.

- Стеф`ан. – прошепна тя. Той не я чу; изглеждаше сякаш беше потънал в собствената си мъка.

Тя не можа да се спре и положи ръка на рамото му.

- Стеф`ан, знам как може да боли...

- Не може да знаеш. – експлодира той, и спокойствието му се превърна в ярост. Той погледна към ръката `и сякаш сега осъзнавайки че е там, сякаш ядосан, че тя го докосва. Зелените му очи бяха тъмни и той изблъска ръката `и, свивайки се, за да не го докосне отново....

....И някак, внезапно, той държеше ръката `и, пръстите му преплетени с нейните, сякаш борейки се за живота си. Той погледна към преплетените им ръце невярващо. Тогава, бавно, очите му се преместиха от ръцете им към лицето `и.

- Елена... – прошепна той.

И тогава тя видя, болката в погледа му, сякаш той просто не можеше да се бори повече. Победата над стените, които най-сетне се срутват.

И тогава, безпомощно, той наклони глава надолу към устните `и.

- Чакай... спри тук. – каза Бони. – Мисля, че видях нещо.

Износения Форд на Мат забави ход, отбивайки отстрани на пътя. Нещо бяло просветна там , насочено към тях.

- О, Боже мой. – каза Мередит. – Това е Вики Бенет.

Момичето застана пред колата и застана там, махайки, когато Мат спря колата рязко. Нейната светло-кафява коса беше разрошена, и очите `и отворени широко върху лицето `и, изцапано в мръсотия. Тя носеше само тънка малка блуза.

- Вкарайте я в колата. – каза Мат. Мередит вече отваряше вратата. Тя изтича до зашеметеното момиче.

- Вики, добре ли си? Какво ти се е случило?

Вики изохка, все още гледайки право напред. След това внезапно забеляза Мередит, и тя се пресегна към нея, заравяйки ноктите си в ръката на Мередит.

- Махай се от тук. – каза тя, очите и широко отворени, гласът `и далече, сякаш имаше нещо в устата си. – Всички – махайте се от тук! То идва.

- Какво идва? Вики, къде е Елена?

- Махайте се сега...

Мередит погледна към пътя, след това заведе треперещото момиче към колата.
- Ние ще те вземем. – каза тя.- Но трябва да ни кажеш какво става. Бони, подай ми шала си. Тя замръзва.

- Била е наранена. – каза Мат. – И е в шок от нещо. Въпроса е, къде са другите? Вики, Елена с теб ли беше?

Вики изтрезня, сложи ръката си на лицето си, докато Мередит сложи шала на Бони около раменете `и.

- Не... Дик. – каза тя, моментално. Изглежда я болеше да говори. – Ние бяхме в църквата... беше ужасно. Дойде... като мъгла наоколо. Тъмна мъгла. И очи. Видях очите му в тъмнината там, горящи. Изгориха ме...

- Тя бълнува. – каза Бони. – Или е истерична, или както искаш го наречи.

Мат проговори бавно и ясно.

- Вики, моля те, кажи ни само едно нещо. Къде е Елена? Какво стана с нея?

- Не знам. – Вики погледна нагоре. – Дик и аз – бяхме сами. Ние бяхме... и тогава внезапно то беше навсякъде. Не можех да бягам. Елена каза, че гробницата се е отворила. Може би от там дойде. Беше ужасно...

- Били са на гробището, в разрушената църква. – каза Мередит. – И Елена беше с тях. И погледни това. – Всички можеха да видях драскотините по шията на Вики.

- Приличат на животински белези. - каза Бони. – Като белези от котешки нокти, може би.

- Не котка хвана онзи мъж под моста. – каза Мат. Лицето му беше бледо, челюстта му свита. Мередит проследи погледа му към пътя.

- Мат, трябва първо да я върнем. Трябва. – каза тя. – Слушай ме, аз съм също толкова притеснена за Елена колкото и теб. Но Вики се нуждае от доктор, и трябва да извикаме полицията. Нямаме друг избор. Трябва да се върнем.

Мат зяпна пътя за още един дълъг момент, след това изпусна дъха си. Затваряйки вратата и обръщайки колата, всяко движение беше ядосано.

По целия път към града, Вики говореше за очите му.

Елена почувства устните на Стеф`ан върху нейните.

И... беше толкова просто. На всички въпроси имаше отговор, всички страхове забравени, всички съмнения премахнати. Това което изпитваше не беше просто страст, а невероятна топлота и любов толкова силна, която я накара да се тресе отвътре.
Щеше да е плашещо, освен ако тогава когато беше с него, тя не се страхуваше от нищо.

Тя беше открила дома си.

Тук тя принадлежеше, и тя беше го намерила най-сетне. Със Стеф`ан, тя беше у дома.

Тя се придърпа леко, и можеше да усети, че той трепери.

- О, Елена. – прошепна той, срещу устните `и. – Ние не можем...

- Ние вече го правим. – прошепна тя, и тя го притегли към себе си отново.

Беше сякаш тя можеше да чуе мислите му, да усеща чувствата му. Удоволствие и желани се преплитаха между тях, приближавайки ги. И Елена усети, също, дълбоки чувства към него. Той искаше да я държи вечно, да я предпази от всичко вредно. Той искаше да я защити от всичко лошо, което я заплашваше. Той искаше да слее живота си с нейния.

Тя усети притискащото удоволствие от неговите устни върху нейните, и тя едва можеше да издържи сладостта им. Да, тя си помисли. Усещане премина през нея, като вълни в езеро. Тя се давеше в него, и от насладата която усещаше в Стеф`ан и прекрасните отговори. Любовта на Стеф`ан я обля, премина през нея, осветявайки всяко тъмно място в нея като слънце. Тя потръпна от удоволствие, с любов, и с копнеж.
Той се отдръпна бавно, сякаш не можеше да се отдели от нея, и те се погледнаха в очите с невероятна наслада.

Те не проговориха. Нямаше нужда от думи. Той погали косата `и, с докосване толкова леко, че тя едва го усети, сякаш той се страхуваше тя да не се счупи в ръцете му. Тя знаеше, тогава, че не е било омраза това, което го е карало да я избягва. Не, не е било омраза, въобще.

Елена нямаше идея колко късно е станало, когато заслизаха надолу по стълбите. По всяко друго време, тя би искала да влезе в черната кола на Стеф`ан, но тази нощ тя едва я забеляза. Той държеше ръката `и, докато караха през празните улици.

Първото нещо, което Елена забеляза, когато наближиха къщата `и, беше светлината.

- Полицията. – каза тя, намирайки гласа си трудно. Беше странно да говори, когато беше мълчала толкова дълго време. – И това е колата на Робърт, и тази на Мат. – каза тя. Погледна към Стеф`ан, и мястото което се беше запълнило сега стана много крехко.

– Чудя се какво ли е станало? Не предполагаш, че Тайлър вече им е казал...?

- Дори Тайлър не би бил толкова глупав. – каза Стеф`ан.

Той отби зад полицейските коли, и пусна ръката на Елена. Тя желаеше с цялото си сърце тя и Стеф`ан просто да бъдат заедно сами, никога да няма нужда да се изправят пред света.

Но нямаше как да се отърват от това. Те вървяха по пътеката към вратата, която беше отворена. Вътре, къщата беше облята от светлина.

Когато влизаше, Елена видя хиляди лица да се обръщат към нея. Тя внезапно се сети как изглежда, стояща на прага в тъмно наметало до Стеф`ан Салваторе. И след това леля Джудит уви ръцете си около нея, разклащайки я и прегръщайки я, едновременно.

- Елена! О, слава на Бога, че си добре. Но къде беше? Защо не се обади? Осъзнаваш ли през какво преминахме?


Елена огледа стаята невярвайки. Тя не разбираше нищо.

- Само се радваме да те видим. – каза Робърт.

- Бях в пансиона на Стеф`ан. – каза бавно тя. – Лельо Джудит, това е Стеф`ан Салваторе; той е наел стая там. Той ме върна.

- Благодаря. – каза леля Джудит на Стеф`ан над главата на Елена. След това, погледна отново Елена, и каза – Но роклята ти, косата ти – какво се случи?

- Не знаете? Значи Тайлър не ви е казал. Но тогава защо полицията е тук? – Елена се облегна в Стеф`ан моментално, с него се чувстваше в безопасност.

- Тук са защото Вики Бенет е била нападната в гробището тази вечер. – каза Мат. Той, Бони и Мередит стояха зад леля Джудит и Робърт, изглеждайки облекчени и малко объркани, малко изморени. – Открихме я преди два, или три часа, и от тогава търсим теб.

- Атакувана? - каза Елена. – Атакувана от кого?

- Никой не знае. – каза Мередит.

- Е, може би не е нещо за което да се притесняваме. – каза Робърт. – Доктора каза, че се е изплашила много, и че е пила. Може да си е представяла всичко.

- Тези драскотини не са измислени. – каза Мат, учтиво но инатливо.

- Какви драскотини? За какво говорите? – настоя Елена, гледайки в едно лице и после в друго.

- Аз ще ти кажа. – каза Мередит, и тя обясни, как тя и другите открили Вики. – Тя постоянно повтаряше, че не знае къде си, че е била сама с Дик когато се е случило. И когато я върнахме тук, доктора каза, че не може да намери нищо заключително. Тя не е била наранена освен драскотините, и те могат да са от котка.

- Няма други следи по нея? – попита остро Стеф`ан. За първи път откакто влязоха той проговори, Елена го погледна, изненадана от тона.

- Не. – каза Мередит. – Естествено, котка не е изтръгнала дрехите `и – но Дик може да е. О, и езика `и е ухапан.

- Какво? – каза Елена.

- Лошо ухапан, имам предвид. Сигурно е кървяло много, защото сега я боли да говори.

До Елена, Стеф`ан стоеше много неподвижно.

- Имаше ли някакви обяснения за случилото се?

- Тя беше истерична. – каза Мат. – Наистина истерична; нямаше смисъл в думите `и. Продължаваше да говори за очи и тъмни мъгли и, че не е могла да бяга – затова доктора мисли, че е халюцинация. Но доколкото можем да разберем, тя и Дик Картър са били в порутената църква до гробището, и че нещо е дошло и я е атакувало.

Бони добави.

- Не е нападнало Дик, което поне показва, някакъв вкус. Полицията го намери припаднал на пода на църквата, и той не помни нищо.

Но Елена почти чу последните думи. Нещо се беше объркало със Стеф`ан. Тя не можеше да разбере какво, но знаеше. Те беше замръзнала когато Мат спря да говори, и сега, и той не беше помръднал, тя почувства сякаш имаше огромно място между тях, сякаш тя и той бяха в различните ъгли на стаята, между ледник.

Той каза, с необичайно контролиран глас, който тя беше чула в стаята му.

- В църквата, Мат?

- Да, в порутената църква. – каза Мат.

- И си сигурен за полунощ?

- Тя не можеше да е точна, но трябва да е било някъде тогава. Намерихме я не много по-късно. Защо?

Стеф`ан не каза нищо. Елена можеше да почувства бездната между тях.

- Стеф`ан. – прошепна тя. После, силно, тя каза отчаяно. – Стеф`ан, какво има?

Той разклати главата си.

- „Не ме игнорирай.” - помисли си тя, но той дори не я погледна.

- Ще живее ли? – попита той внезапно.

- Доктора каза, че няма много наранявания. – каза Мат. – Никой дори не е предполагал, че може да умре.

Стеф`ан рязко кимна; след това се обърна към Елена.

- Трябва да тръгвам. – каза той. – Сега си в безопасност.

Тя хвана ръката му, докато той се обръщаше.

- Естествено, че съм в безопасност. – каза тя. – Заради теб.

- Да. – каза той. Но не `и отговори с очите си. Те бях зад щит, отново.

- Обади ми се утре. – тя стисна ръката му, опитвайки се да привлече вниманието на очите му. Искаше той да разбере.

Той погледна към ръцете им без никакво изражение на лицето си, тогава, бавно, погледна към нея. И тогава, най-сетне, той стисна пръстите `и.

- Да, Елена. – прошепна той, очите му загледани в нейните. В следващата минута вече го нямаше.

Тя си пое дълбоко въздух и се обърна към претъпканата стая. Леля Джудит беше все още разтревожена, погледа `и се насочи към скъсана `и рокля и наметалото.

- Елена. – каза тя. – Какво стана? – и очите `и се насочиха към вратата през която Стеф`ан беше изчезнал.

Нещо подобно на истеричен смях излезе през устните на Елена, и тя го прикри.

- Не го е направил Стеф`ан. – каза тя. – Стеф`ан ме спаси. – тя скри лицето си, след това погледна към полицая зад леля Джудит. – Беше Тайлър, Тайлър Смолууд...


Превод: Clair De Lune
Редакция: Lady Vampire

Тя небеше превъплъщение на Катерина.

Карайки обратно към пансиона в слаба миризма на лавандула преди зазоряване, Стеф`ан мислеше за това.

Той каза толкова много неща на нея, и бяха истина, нож сега той осъзнаваше че толкова дълго е работил над това заключение. Той усещаше всеки дъх на Елена и се движеше със седмици, и той правеше каталог на всички различия.

Нейната коса беше с нюанс или два по-светла от тази на Катерина, и нейните вежди и мигли бяха по-тъмни. Тези на Катерина бяха почти сребристи. А и тя беше по-висока от Катерина. Тя се движеше с голяма свобода също. Момичетата на тази възраст са по-охолни с телата си.

Дори очите `и, тези очи които го вкаменяваха с шок от внимание от първият ден, не са наистина същите. Очите на Катерина бяха обикновено големи и с невинно учудване, или тъжни като собственост на младо момиче в късните години на петнадесети век. Но очите на Елена те посрещаха с честност, гледайки те постоянно без дори да трепнат. И понякога те се стесняваха с решителност или предизвикателство, по начин който Катерина никога не беше показвала.

С грация, красота и истински чар, те са еднакви. Но когато Катерина беше бяло котенце, Елена е снежно-бяла тигрица.

Когато минаваше покрай силуетите на яворовите дървета, Стеф`ан се сви от спомените които изскачаха внезапно. Той нямаше да мисли за това, той нямаше да остави себе си… но образите вече се развиваха пред него. Сякаш списание беше паднало отворено и той неможеше да направи нищо друго освен да гледа безпомощно страницата докато историята вървеше сама в ума му.

Докато Катерина носеше бяло в онзи ден. Нова бяла рокля от венецианска коприна със срязани ръкави за да покаже хубавата си ленена риза отдолу. Имаше огърлица от злато и перли около шията `и и малки перлени сълзи за обеци на ушите си.

Тя се възхищаваше толкова много на роклята която баща `и `и подари, която беше поръчана точно за нея.

Тя правеше пируети пред Стеф`ан, вдигайки я напълно, за да покаже с малката си ръка жълтата брокатена фуста отдолу.

- Виждаш ли, даже са избродирани инициалите ми. Татко е направил това. Mein lieber Papa (от немски: Моят скъп татко) …

Нейният глас се изгуби, и тя спря да се върти. Една ръка бавно се плъзна към нея.

- Но какво има Стеф`ан? Ти не се усмихваш.

Той дори не се и опитваше. Видът `и там, с бяло и златисто, като неземно видение,
беше физическа болка за него. Ако я загубеше, той нямаше да знае как ще продължи да живее.

Пръстите му се затвориха конвулсивно около студеният гравиран метал.

- Катерина, как бих могъл да се усмихвам, как бих могъл да бъда щастлив, когато…

- Когато?

- Когато те виждам как гледаш Деймън.

Ето че го каза. Той продължи, болезнено:

- Преди той да се прибере у дома, ти и аз бяхме заедно по цял ден. Твоят и моят баща бяха доволни, и говореха за брак. Но сега дните се скъсяват, лятото почти го няма, и ти прекарваш повече време с Деймън, от колкото с мен. Единствената причина поради която той да остане, е защото ти помоли баща ми за това. Но защо го помоли, Катерина? Мислех че те е грижа за мен.

Сините `и очи бяха ужасени.

- Грижа ме е за теб, Стеф`ан. О, ти знаеш това!

- Тогава защо се застъпи зад Деймън срещу баща ми? Ако не беше ти, той щеше да изхвърли Деймън на улицата…

- За което мисля че щеше да ти е приятно, малки братко.

Гласът зад вратата беше рамен и дързък, но когато Стеф`ан се обърна към него, той видя тлеещите очи на Деймън.

- О, не, това не е вярно. – каза Катерина. – Стеф`ан никога не би искал да те види наранен.

Устната на Деймън се изви и той хвърли на Стеф`ан крив бърз поглед, когато се премести към страната на Катерина.

- Може би не. – каза той със смекчен и слаб глас. – Но моят брат е прав поне за едно нещо. Дните стават по-къси и скоро баща ти ще напусне Флоренция. И ще те отведе със себе си, освен ако нямаш причина да останеш тук.

Овен ако нямаш съпруг с когото да останеш. Думите не бяха казани, но те всички ги чуха. Баронът беше твърде любезен към дъщеря си за да я накара да се омъжи против своята воля. На края трябва да е решението на Катерина. Нейният избор.
Сега когато причината беше разгласена и Стеф`ан неможеше да бъде повече да пази тишина.

- Катерина, знае че скоро трябва да напусне баща си… - започна той, разкривайки своите виждания, но брат му го прекъсна.

- О, да, преди старецът да стане подозрителен. – каза Деймън небрежно. – дори най-оглупелият баща би започнал да подозира дъщеря си, който се показва само през ноща.

Гняв и болка профуча през Стеф`ан. Това беше вярно, следователно Деймън знаеше. Катерина е споделила тайната си с брат му.

- Защо му каза, Катерина? Защо? Какво виждаш в него: човек който не го е грижа за нищо друго освен за своите удоволствия? Как може да те прави щастлива когато мисли само за себе си?

- А как може това момче да те направи щастлива когато незнае нищо за света? – вмъкна се Деймън, гласът му остър като бръснач, с презрение.

- Как би могъл да те защитава, когато не се е изправял пред реалността? Прекарал е живота си в книги и рисунки, остави го тук.

Катерина клатеше главата си в нещастие, скъпоценно сините `и очи се напълниха със сълзи.

- Никой от Вас не разбира. – каза тя. – Вие мислите че аз мога да се омъжа и да стоя тук, като всяка друга дама от Флоренция. Но аз немога да бъда като другите дами. Как мога да имам прислуга, която ще наблюдава всеки мой ход? Как ще мога да живея на едно място, като хората ще забележат че аз не се променям с години? Никога няма да има нормален живот за мен.

Тя си пое дълбок дъх и погледна всеки един от тях.

- Който избере да бъде мой съпруг трябва да се откаже от слънчевата светлина. – прошепна тя. – Той трябва да избере да живее под лунната светлина и с часове в тъмнината.

- Тогава би трябвало да избереш някой който не се страхува от сенките. – каза Деймън и Стеф`ан беше изненадан от напрегнатостта в ласа му.

Той никога не беше чувал Деймън да говори така, толкова сериозно с толкова малко преструвки.

- Катерина, погледни брат ми: би ли могъл да се откаже от слънчевата светлина?

Той е толкова привързан към обикновените неща: неговите приятели, семейство, дълга му към Флоренция. Тъмнината ще го унищожи.

- Лъжец! – плачеше Стеф`ан.

Той кипеше в този момент.

- Силен съм толкова, колкото и ти, братко, и не се страхувам от сенките или слънчевата светлина. И обичам Катерина повече от приятелите ми или семейството…

- …или към дълга ти? Обичаш ли я толкова много, за да предадеш това?

- Да. – каза Стеф`ан непокорно. – Достатъчно за да се откажа от всичко.

Деймън даде една от своите внезапни, тревожни усмивки. Тогава той се обърна към Катерина.

- Изглежда… - каза той. - …че изборът е само твой. Имаш двама претендента за твоята ръка. Ще избереш ли някой от нас двамата или никого?

Катерина бавно наведе златната си глава. Тогава тя вдигна влажните си сини очи и към двамата.

- Дайте ми време да помисля до Неделя. А през това време, не ме притискайте с въпроси.

Стеф`ан поклати глава насила. А Деймън каза:

- А в Неделя?

- Неделя вечер, по здрач ще направя моят избор.

Здрач… Виолетовите дълбоки тъмнини по здрач…

Виолетовите нюанси увехнаха около Стеф`ан и той се съвзе. Нямаше мрак, но се разсъмваше и небето ставаше стъклено. Изгубен в мислите си, той караше към края на гората.

На северозапад той можеше да види Уикери Бридж и гробището. Нов спомен накара сърцето му да забие.

Той беше казал на Деймън че ще се откаже от всичко за Катерина. И точно това направи той. Отказа се от всичко свързано със слънчевата светлина и се беше превърнал в същество на мрака заради нея. Ловец обречен завинаги да бъде самият той ловец, крадец който трябваше взима животи за да пълни своите собствени вени.

И може би убиец. Не, те бяха казали, че това момиче Вики няма да умре. Но неговата следваща жертва може и да умре. Най-лошото от снощната атака е че той неможеше да си спомни нищо от нея. Той помнеше слабостта си, неопределената нужда, помнеше че е залитал когато е минавал през вратата на църквата, но нищо след това. Той дойде на себе си навън, когато писъка на Елена заехтя в ушите му, и той тръгна към нея, без да спре и да се замисли какво може да стане.

Елена… За момент той почувства прилив на чисто удоволствие и страхопочитание, забравяйки всичко друго. Елена, топла като слънчевата светлина, нежна като сутринта, но със сърцевина от стомана, която неможе да се пречупи. Тя беше като огън горящ в лед, като остро острие на сребърен кинжал.

Но имаше ли правото да я обича? Неговите силни чувства към нея я поставиха в опасност. Какво би станало ако следващият път нуждата се появи и Елена е най-близкият жив човек, най-близкият съд пълен с топлина, възстановяваща кръв?

- „Бих умрял преди да я докосна.” – помисли си той, правейки клетва. – „Преди да докосна вените `и, аз ще умра от жажда. И се заклевам, че тя никога няма да разкрие моята клетва. Тя никога няма да жертва слънчевата светлина заради мен.”

Зад него, небето грееше. Но преди да си тръгне, той изпрати мислите си напред, с всичката сила и болка, търсейки за друга сила която може да е наблизо. Търсейки за друг отговор, за това което се беше случило тогава в църквата.

Но там нямаше нищо, нито дори намек за отговор. Гробището му се подиграваше с тишина.

Елена се събуди с блясъка на слънцето през прозореца `и. Тя почувства, наведнъж, сякаш се е възстановила от дълъг период от грип, и като че ли беше Коледа. Нейните мисли се разбъркаха, когато тя се изправи.

Ох. Всичко я болеше. Но тя и Стеф`ан – това правеше всичко прекрасно. Пияният глупак Тайлър… Но Тайлър повече нямаше никакво значение. Нищо нямаше значение, освен че Стеф`ан я обичаше.

Тя слезе по стълбите по нощница, и осъзна че светлината от прозорците беше полегата, а това означаваше че е спала до късно. Леля Джудит и Маргарет бяха във всекидневната.

- Добро утро, лельо Джудит.

Тя даде на леля си една дълга и силна прегръдка.

- Добро утро, тиквичке.

Тя вдигна Маргарет и заедно затанцуваха валс из стаята.

- И.. ох! Добро утро, Робърт.

Малко обърканост премина през нейният разкош и необлеченото `и състояние, тя пусна долу Маргарет и се забърза към кухнята.

Леля Джудит влезе вътре. Дори да имаше тъмни кръгове под очите си, тя се усмихваше.

- Изглеждаш в добро състояние тази сутрин.

- О, аз съм.

Елена даде още една прегръдка, за да се извини за тъмните кръгове.

- Нали знаеш че трябва да отидем и да говорим с шерифа за Тайлър?

- Да.

Елена изкара от хладилника сока и си сипа от него в една стъклена чаша.

- Но може ли първо да отида до къщата на Вики Бенет? Знам че тя може да е разтроена, особено когато никой не `и вярва за това което `и се беше случило.

- Вярваш ли `и, Елена?

- Да. – каза бавно тя. – Да, вярвам `и. И, лельо Джудит, - добави тя, стигайки до решение, - нещо се случи и на мен в църквата. Мисля че…

- Елена! Бони и Мередит са тук з ада те видят. – чу се гласът на Робърт от коридора.

Чувството на доверие изчезна.

- О, кажи им да влязат. – Извика Елена и отпи глътка от портокаловият сок. – Ще ти кажа за това по-късно. – обеща тя на леля Джудит, когато чу стъпки да влизат в кухнята.

Бони и Мередит се спряха на вратата, стоейки с необикновена скованост.

Елена се почувства неудобно и изчака докато леля `и излезе от стаята за да проговори отново.

Тогава тя прочисти гърлото си, и фокусира погледа си в част от линолеума. Тя си сложи бързо гланц и видя че Бони и Мередит бяха вперили поглед в същата посока.
Тя избухна в смях и от него те се осъзнаха.

- Толкова съм щастлива дори да съм защитена. – каза елена протягайки ръце към тях. – и знам че би трябвало да съжалявам за това което казах, и аз съжалявам, но немога да бъда емоционална заради това. Бях ужасна и заслужавам да бъда екзекутирана, и може ли просто да се преструваме че нищо не се е случило?

- Би трябвало да съжаляваш, за дето избяга от нас така. – караше се Бони когато всички се бяха прегърнали.

- И от всички хора, точно с Тайлър Смолууд. – каза Мередит.

- Е, научих урока си по трудният начин. – каза Елена и за момент настроението `и потъмня. Тогава Бони се изсмя.

- Но получи най-големият за себе си – Стеф`ан Салваторе! Говорейки за драматични входове. Когато вие стояхте на вратата, мислих че халюцинирам. Как го направи?

- Не съм. Той просто се появи като кавалерията в един от старите филми.

- Защитавайки твоята чест. – каза Бони. - Какво друго може да бъде по-вълнуващо?

- Мога да се сетя за едно или две неща още. – каза Мередит. – Но сигурно тези на Елена ще ги покрият.

- Ще ви разкажа всичко. – каза Елена освобождавайки ги и отстъпвайки назад. – Но първо бихте ли дошли с мен до къщата на Вики? Искам да поговоря с нея.

- Ти може да говориш с нас когато се обличаш, и когато вървим, и когато си миеш зъбите например. – каза Бони решително. – И ако премълчиш някой малък детайл ще бъдеш изправена пред Испанската инквизиция.

- Виждаш ли. – каза Мередит дяволито. – Всичката работа която ни беше дал господин Танер си оказва влияние. Сега Бони знае че Испанската инквизиция не е рок група.

Елена се смееше с истински ентусиазъм, докато се качваха по стълбите.

Госпожа Бенет изглеждаше бледа и уморена, но ги покани вътре.

- Вики, си почива. Докторът каза да я държим в леглото. – обясни тя с усмивка, която леко трептеше. Елена, Бони и Мередит натъпкани в тесният коридор.

Госпожа Бенет отвори широко вратата на Вики.

- Вики, миличка, няколко момичета от училището ти са дошли за да те видят. Нестойте дълго. – каза тя на Елена, когато отваряше вратата.

- Няма. – обеща Елена.

Тя влезе в красивата синя и бяла спалня, другите точно зад нея. Вики лежеше на легло, подпиращо се на пилони, със светло син юрган до брадичката `и. Лицето `и беше като лист хартия, а тежките клепачи на очите `и гледаха точно напред.

- Така изглеждаше снощи. – прошепна Бони.

Елена се премести до леглото `и.

- Вики! – каза тя нежно. – Вики се втренчи в нея, но Елена си помисли че дишането `и се е променило. – Вики, чуваш ли ме? Елена Гилбърт е. – Тя погледна несигурно към Бони и Мередит.

- Изглежда са `и дали успокоителни. – каза Мередит.

Но госпожа Бенет не каза че са `и давали някакви успокоителни. Намръщена, Елена се обърна към не от реагиращото момиче.

- Вики, аз съм, Елена. Исках да говоря с теб снощи. Искам да ти кажа че ти вярвам за станалото. – Елена игнорира острия поглед на Мередит, който `и даде и продължи.
– И исках да те питам…

- Не!

Беше писък, суров и остър, разкъсващ се от гърлото на Вики. Тялото което беше, тихо като восъчна фигура, сега експлодираше в бурни действия. Светло кестенявата коса на Вики лежеше на нейните бузи, главата `и се мяташе напред и назад, а ръцете `и шареха из въздуха.

- Не! Не! – крещеше тя.

- Направи нещо! – задъхваше се Бони. – Госпожо Бенет! Госпожо Бенет!

Елена и Мередит се опитваха да удържат Вики в леглото, а тя се бореше с тях. Писъците ставаха все по-силни и по-силни. В следващият момент майката на Вики беше до тях, помагайки им да я удържат, избутвайки другите на страна.

- Какво `и направихте?

Вики сграбчи майка си, успокоявайки се, но тогава тежките клепачи на очите `и се бяха втренчели в Елена през рамото на госпожа Бенет.

- Ти си част от него! Ти си зла! – тя викаше истерично срещу Елена. – Стой далеч от мен!

Елена се беше смаяла.

- Вики! аз дойдох само за да те попитам за…

- Мисля че ще е хубаво да си тръгнете сега. Оставете ни на саме. – каза госпожа Бенет, скопчвайки дъщеря си защитнически. – Неможете ли да видите какво `и причинявате?

В настъпилата тишина, Елена напусна. Бони и Мередит я последваха.

- Може би е от хапчетата. – каза Бони след като излязоха от къщата. – Та просто неконтролируема.

- Забеляза ли ръцете `и? – каза Мередит на Елена. – Когато се опитвахме да я удържим, аз държах една от нейните ръце. И тя беше студена като лед.

Елена разтърси глава в знак на обърканост. Нищо от това нямаше смисъл, но тя нямаше да я остави на мира. Нямаше. Отчаяна тя търсеше в ума `и нещо което щеше да даде начало на опита, че ще `и позволи да задържи щастието `и.

- Знам. – каза тя. – Пансиона.

- Какво?

- Казах на Стеф`ан да ми се обади днес, но защо да не отидем до пансиона? Не е далеч от тук.

- Само двадесет минути ще вървим. – каза Бони. Тя се ободри. – Поне най-накрая ще можем да видим тази негова стая.

- Всъщност, - каза Елена, - Мислих си Вие двете да останете долу. Все пак аз само ще говоря с него за няколко минути. – добави тя, защитнически, когато я погледнаха.
Беше странно, може би, но тя не искаше да споделя Стеф`ан с приятелите си още. Той беше толкова нов за нея, че тя почти го чувстваше като тайна.

Те почукаха на блестящата дъбова врата, когато госпожа Флаурс отговори. Тя беше сбръчкан малък гном, жена със съмнителни широки черни очи.

- Ти сигурно си Елена. – каза тя. – Видях теб и Стеф`ан навън снощи, и той ми каза твоето име когато се прибра.

- Вие сте ни видели? – каза стряскайки се Елена. – Но аз не Ви видях.

- Не, ти не му видя. – каза госпожа Флаурс и се подсмихна. – Колко красиво момиче си, скъпа. – добави тя. – Много красиво момиче. – Тя потупа бузата на Елена.

- О, благодаря. – каза трудно Елена.

Тя не харесваше тези птичи очи да са фокусирани върху нея. Тя погледна стълбището зад госпожа Флаурс.

- Стеф`ан в къщи ли е?

- Би трябвало, освен ако не е паднал от покрива! – каза госпожа Флаурс и се изкикоти отново. Елена се засмя учтиво.

- Е, ние ще останем тук с госпожа Флаурс. – каза Мередит на Елена, докато Бони въртеше очите си измъчено. Скривайки гримасата си, Елена кимна и тръгна към стълбите.

Толкова странна стара къща, помисли си тя и си отправи към стълбите който водеха към вторият етаж. Гласовете от долу, бяха много тихи от тук, и тя продължи да се изкачва по стъпалата които изглеждаха съвършени. Беше обвита в тишина, когато достигна малката врата на върха, тя имаше чувството че е попаднала в друг свят. Нейното почукване звучеше много тихо.

- Стеф`ан?

Тя не чу нищо от вътре, но изведнъж врата се отвори.

- „Изглежда днес всички трябва да изглеждат бледи и изморени.” – помисли си Елена и след това тя беше в ръцете му.

Тези ръце стегнати около нея конвулсивно.

- Елена. О, Елена…

След това той се отдръпна назад. Беше по същият начин както снощи. Елена можеше да усети празнотата която се отваряше между тях. Тя видя студеният, възпитан поглед в очите му.

- Не. – каза тя, трудно усещайки че говори на глас. – Няма да те пусна. И тя придърпа устата му надолу към нейната.

За момент нямаше отговор, тогава той изтръпна и целувката стана страстна. Пръстите му стегнати в косата `и, и вселената се сви около Елена. Нищо друго не съществуваше освен Стеф`ан, и чувството на ръцете му около нея, и огъня в устните му върху нейните.

Няколко минути или няколко века по-късно те се разделиха, и двамата тресящи се. Но тяхната втренченост им напомняше за връзката, и Елена видя че очите на Стеф`ан бяха твърде разширени дори за тази светлина, имаше само малка ивица от зелено около тъмните му зеници. Той гледаше смаяно, а устата му, тази уста – беше нараснала.

- Мисля че, - каза той, и тя можеш да чуе контрола в гласа му. – трябва да се по-внимателни когато правим това.

Елена кимна, замаяна. Сега на публично място, тя си мислеше. Но не когато Бони и Мередит чакаха долу на стълбите. И сега когато те бяха абсолютно сами, освен…

- Но можеш просто да ме държиш. – каза тя.

Колко странно, след страстта, тя се чувстваше защитена, толкова спокойна в ръцете му.

- Обичам те. – прошепна тя в грубият му вълнен елек.

Тя чуваше трепет да преминава през него.

- Елена. – каза той отново, звукът беше почти отчаян.

Тя вдигна главата си.

- Какво не е наред? Какво може да бъде грешно сега, Стеф`ан? Не ме ли обичаш?

- Аз… - погледа я той безсилно и чуха слабият глас на госпожа Флаурс от долният етаж.

- Момче! Момче! Стеф`ан! – звучеше сякаш вървеше на пръсти до колоната.

Стеф`ан въздъхна.

- По-добре да видя какво става.

Той се отдели от нея с безизразно лице.

Оставена сама, Елена прегърна гърдите си и започна да трепери. Беше толкова студено тук. Той би трябвало да има огън, помисли си тя, очите `и се движех лениво около стаята докато най-накрая стигна до махагоненият гардероб, който проучваше тя снощи.

Ковчегът.

Тя хвърли поглед към затворената врата. Ако той се върнеше и я свари… Тя наистина нетрябваше, но вече се движеше към гардероба.

- Мисли си за живота на Синята брада. – каза си тя.

Любопитството я убиваше. Но пръстите `и бяха върху железният капак. Сърцето `и биеше бързо, тя спокойно отвори капака.

Из слабата светлина, ковчегът в началото изглеждаше празен, и Елена издаде нервен смях. Какво очакваше? Любовни писма от Каролин? Кървав кинжал?

Тогава тя видя тънката копринена лента, завита на кълбо. Тя я издърпа и я пусна из пръстите си. Беше розовата панделка, която тя загуби на вторият ден от училище.
О, Стеф`ан. Сълзи се появиха на очите `и, а в нейният любовен ковчег тя се чувстваше безполезна, излишна.

Толкова дълго? Ти се грижеше за мен толкова дълго? О, Стеф`ан, обичам те…

- „И няма значение дали ще ми го кажеш или не.” – помисли си тя.

Имаше звук от външната страна на вратата и тя върна бързо панделката в ковчега. Тогава тя се обърна към вратата, извирайки сълзи от очите `и.

Няма значение дали ще ми го кажеш сега или не. Аз ще го кажа и за двама ни. И някой ден ти ще разбереш.


Превод: Lady Vampire
Редакция: Lady Vampire

7 октомври, 8:00 часа

Скъпо дневниче,

Пиша това през напрегнатия ми час и се надявам г-ца Халпърн да не ме види.
Нямах много време да ти пиша снощи, въпреки че исках. Вчера беше откачен, объркан ден,точно като нощта на танците. Стоейки тук, в училището тази сутрин се чувствах сякаш всичко, което се случи през уикенда,е било сън. Лошите неща бяха толкова лоши,но добрите неща бяха много, много хубави.

Няма да повдигам обвинения срещу Тайлър. Отстранен е от училище, както и от футболния отбор. Също и Дик, защото беше пиян на танците. Никой не каза нищо затова, но мисля че много хора смятат че той е отговорен за случилото се на Вики. Сестрата на Бони е видяла Тайлър вчера в клиниката и каза, че той е имал черни очи и цялото му лице е било поруменяло. Тревожа се затова какво ще стане, когато той и Дик се върнат в училище. Сега имаха повече причини да мразят Стефан.

Което ме води до Стефан. Събудих се тази сутрин и се паникьосах, мислейки си

- “Ами ако всичко това не беше истина? Ами ако това не беше се случвало или ако той си е променил мнението?”

И леля Джудит се тревожеше на закуска, защото отново не можех да ям. Но когато отидох на училище, го видях в коридора до офиса и се спогледахме. И знаех. Точно преди да се обърне се усмихна кисело. И проумях, че той беше прав, че беше по-добре да не сме заедно публично, освен ако не искахме да дадем тема за клюкарстване на секретарките.

Ние определено бяхме заедно. Сега само трябваше да намеря начин да обясня това на Жан-Клод. Ха-ха.

Това, което не разбирам, е защо Стефан не се радва за това толкова, колкото аз.
Когато сме заедно, мога да почувствам как се чувства той, знам как ме иска, колко го е грижа. Долавям почти отчаян глад, когато ме целува, сякаш иска да изкара душата от тялото ми. Като черна дупка.


Все още 7 октомври, около 14:00 часа

Така, малка почивка, защото г-ца Халпърн ме хвана. Даже започна да чете на глас какво съм написала, но после попадна на съществената част от съдържанието, което запоти очилата `и и тя спря. Не се забавляваше. Прекалено съм щастлива, за да обърна внимание на такива дребни неща като пропадналата тригонометрия.

Стеф`ан и аз обядвахме заедно или поне отидохме заедно до края на поляната и седнахме там с моя обяд. Той дори не си направи труда да си вземе нещо и разбира се стоеше като изгонен, и аз не можах да хапна също. Не се докосвахме много – наистина не се – но си говорехме и се гледахме много. Искам да го докосна. Повече от всяко момче, което познавам. И знам, че и той го иска също, но се въздържа.Това е което не мога да разбера, защо се бори с това, защо се въздържа. Вчера в стаята му намерих доказателство, че ме е наблюдавал от самото начало. Помниш ли като ти казах, че на втория ден от училище Бони, Мередит и аз бяхме на гробището? Е, вчера в стаята на Стеф`ан намерих розовата панделка, която носих онзи ден. Помня, че падна от ръката ми, докато бягах и той трябва да я е вдигнал и задържал. Не съм му казала, че знам, защото очевидно иска да го запази в тайна. Но това показва, че го е грижа за мен, нали?

Ще ти кажа и някой друг, който е не се забавляваше. Каролин. Както изглежда тя го влачи от фотографската стая за обяд всеки ден и когато той днес не се появи тя тръгна да го търси, докато не ни намери. Горкият Стеф`ан, беше забравил за нея напълно и беше шокиран от себе си. Веднъж щом напусна – гадна, нездравословна сянка в зелено, мога да добавя – той ми каза как тя се лепнала за него още през първата седмица от училище.

Той каза, че тя е забелязала, че той наистина не яде по време на обяд и тя също откакто е на диета, и защо не са отишли на някое тихо и усамотено място? Той наистина не би казал нищо лошо за нея (което мисля е въпрос на маниери отново, джентълмените не правят така), но той казва, че между тях не се е случило абсолютно нищо. За Каролин, миля че да бъде забравена е по-лошо от това той да я замери с камъни.

Чудя се защо Стефан не обядва. Странно за футболен играч.

Ъх-ох. Г-н Танер тъкмо мина покрай мен и аз сложих тетрадката си над дневника, точно на време. Бони наднича зад книгата си по история, мога да вида как раменете `и се тресат. И Стеф`ан, който е пред мен, изглежда толкова напрегнат, сякаш ще припадне на мястото си. Мат ми хвърля погледа „и ти ли” и Каролин ни гледа. Аз съм много, много невинна, пишейки с очи към г-н Танер. Затова, ако това е малко грозно и размазано, ще разбереш защо.

За последния месец, не съм била на себе си. Не можех да мисля ясно или да се концентрирам върху нещо друго освен Стеф`ан. Толкова много неща изоставих, че съм малко изплашена. Трябваше да отговарям за декорацията на Обитаваната Къща и аз не съм направила нищо. Сега имам точно три и половина седмици, за да го организирам – и аз искам да бъда със Стеф`ан.

Мога да напусна. Но тогава ще оставя Бони и Мередит да се грижат за всичко. Всичко което си спомням бяха думите на Мат, когато го помолих да доведе Стеф`ан на танците:

- „Искаш всичко и всеки да се върти около Елена Гилбърт.”

Това не е вярно. Или поне, ако е било в миналото, но няма да позволя да остане истина. Искам... ох, това ще прозвучи напълно глупаво, но искам да съм достойна за Стеф`ан. Знам че той не би подвел момчетата от отбора, само заради себе си. Искам да се гордее с мен.

Искам да ме обича, толкова колкото аз го обичам.

- Побързай! – повиках Бони от към салона. До нея разпоредителя, г-н Шелби, стоеше мирно.

Елена погледна още един път далечните фигури на футболното игрище, след което внезапно прекоси Пътя и се присъедини към Бони.

- Просто исках да кажа на Стеф`ан къде отивам. – каза тя.

След седмица прекарана със Стеф`ан, тя все още изпитваше тръпка от вълнение, само когато произнасяше името му. Всяка нощ тази седмица, той беше ходил до къщата `и, появявайки се на прага, когато слънцето залязва, с ръце в джобовете, носейки якето си с вдигната яка нагоре. Обикновено те се разхождаха в полумрака, или седяха на верандата, говорейки. Въпреки, че нищо не се казваше по този въпрос, Елена знаеше, че това е начина на Стеф`ан да се увери, че не са сами заедно. От нощта на танците, той се уверяваше в това. Защитавайки честта си, Елена мислеше неясно, и с болка, защото знаеше в сърцето си, че там имаше нещо повече.

- Той може да преживее една нощ без теб. – каза Бони викайки `и. – Ако започнете да си говорите, никога няма да спреш, и аз искам да се прибера вкъщи навреме за вечеря.

- Здравей те, г-н Шелби. – каза Елена на портиера, който все още стоеше и чакаше. За нейна изненада, той затвори едното си око, сякаш `и намига. – Къде е Мередит? – добави тя.

- Тук. – каза глас зад нея, и Мередит се появи с кутия пълна с папки и карти в ръцете си. – Взех си нещата от шкафчето.

- - Това ли е всичко? – каза г-н Шелби. – Добре, сега, Вие момичета затворете вратата и я заключете, чувате ли? Така никой няма да може да влезе вътре.
Бони, готова да влезе, дръпна бравата.

- Сигурен ли сте, че никой вече не е вътре? – каза тя разтревожено.

Елена я бутна по рамото.

- Побързай. – посочи тя грубо. – Искам да се върна вкъщи навреме за вечеря.

- Няма никой вътре. – каза г-н Шелби, докосвайки устата си под мустака. – Но, Вие момичета, викайте ако ви потрябва нещо. Ще бъда наоколо.

Вратата зад тях се блъсна и издаде интересен финален звук.

- Работи. – каза Мередит внезапно, и остави нещата на земята.

Елена кимна, гледайки нагоре и надолу в голямата празна стая. Всяка година Ученическия Съвет организираше Обитаваната Къща, като събиране-на-средства. Елена е била в комитета по декорация през последните 2 години, заедно с Бони и Мередит, но това беше различно от това да си човека отговарящ за столовете. Тя трябваше да направи решение, което щеше да повлия на всички, и дори не можеше да разчита на работата си от миналите години.

Обитаваната Къща беше обикновено правена в къща, но по-възрастните жители на града решиха, че в салона ще е по-безопасно. За Елена, това означаваше промяна на дизайна, и само за 3 седмици преди събитието.

- Всъщност, наистина си е страшничко тук. – каза Мередит тихо.

- „И имаше нещо тревожно да си в голяма затворена стая.” - помисли си Елена и откри, че понижава гласа си.

- Нека го измерим, първо. – каза тя. Те се преместиха по-надолу, стъпките им отекваха глухо в тишината.

- Добре. – каза Елена, когато приключиха. – Нека се захващаме с работа.
Тя се опита да разведри чувствата си, казвайки си, че е нелепо да се чувства не на място в училищния салон, заедно с Бони и Мередит до нея и цял футболен отбор, който тренираше на не повече от 200 фута разстояние.

Трите седнаха на пейките с моливи и тетрадки в ръце. Елена и Мередит взаимстваха от миналите години, докато Бони дъвчеше молива си и гледаше замислено.

- Е, това е салона. – каза Мередит, правейки бърза скица в тетрадката си. – И ето от къде ще влизат хората. Сега, Кървавият Труп може да е в края... между другото, кой ще биде Кървавия труп тази година?

- Треньор Лайман, мисля. Миналата година свърши добра работа, и той държи момчетата от отбора на линия. – Елена показа скицата. – Добре, ще променим това на Средновековна Гробница. Те ще започнат от това и ще отидат в Стаята На Живите Мъртъвци...

- Мисля, че трябва да имаме друиди. – каза внезапно Бони.

- Какво? – каза Елена, и тогава Бони започна да крещи „Друу-и-ди”, тя размахваше ръцете си. – Добре, добре. Но защо?

- Защото те са тези, които са измислили Хелуин. Наистина. Започнало е като един от свещените им дни, когато правили огньове и изкарвали репи с лица изрисувани по тях, за да пазят лошите духове настрани. Те смятали, че точно тогава е денят в който линията между живите и мъртвите е най-тънка. И те са били страшни, Елена. Изпълнявали човешки жертвоприношения. Можем да жертваме треньор Лайман.

- Всъщност, това не е лоша идея. – каза Мередит. – Кървавият труп може да е жертва. Нали знаете, на каменен олтар, с нож и локви кръв навсякъде. И тогава когато си много близо, той внезапно се изправя.

- И получаваш сърдечен удар. – каза Елена, но тя трябваше да признае, че това беше добра идея, определено страшно. Дори `и прилоша, само като си го представи. Всичката тази кръв... но беше само боя, всъщност.

Другите момичета също се бяха умълчали. От съблекалнята на момчетата, можеха да чуят звуци от вода и блъскане на шкафчета, и викове.

- Тренировката свърши. – промърмори Бони. – Трябва да е тъмно навън.

- Да, и Нашия Герой си взима душ. – каза Мередит, вдигайки едната си вежда към Елена. – Искаш ли да надникнеш?

- Иска ми се. – каза Елена, само наполовина шегувайки се.

Някак си, атмосферата в стаята беше станала по-мрачна. Точно в момента, тя искаше да види Стеф`ан, да е с него.

- Чула ли си нещо повече за Вики Бенет? – попита тя внезапно.

- Е. – каза Бони след момент. – Чух, че родителите `и ще я водят на психиатър.

- Психиатър? Защо?

- Е... предполагам, че тези неща които ни каза, ги смятат за халюцинации. И чух че има много лошо кошмари.

- Оу. – каза Елена.

Звуците от съблекалнята на момчетата намаляваше, и те чуха блъскане на врата от вънка.

- „Халюцинации,” - помисли си тя, - „халюцинации и кошмари.”

За някаква причина, тя внезапно си припомни онази нощ в гробището, онази нощ когато Бони ги бе накарала да бягат от нещо, което не можеха да видят.

- По-добре да се връщаме на работа. – каза Мередит. Елена разтърси глава и кимна.

- Можем да имаме гробище. – предложи Бони, сякаш е четяла мислите на Елена. – В Обитаваната Къща, имам предвид.

- Не. – каза остро Елена. – Не, ще се придържаме към това което имаме. – тя добави с по-спокоен глас, и се наведе над тетрадката си отново.

Още един път нямаше звуци, освен драскането на моливи по хартия.

- Добре. – каза Елена най-после. – Сега, само трябва да измерим различните отдели. Някой трябва да застане зад пейките... Какво сега?

Лампите на салона бяха премигнали и беше станало наполовина тъмно.

- О, не. – каза Мередит, вбесено.

Лампите премигнаха отново, и изгаснаха, и пак се завърнаха малко.

- Нищо не мога да разчета. – каза Елена, гледайки това което сега приличаше на празен лист. Тя погледна към Бони и Мередит и видя две бели лица.

- Нещо трябва да не е наред с аварийния генератор. – каза Мередит. – Ще повикам г-н Шелби.

- Не можем ли да довършим утре? – попита Бони, болезнено.

- Утре е събота. – каза Елена. – Ние трябваше да сме завършили това преди седмица.

- Ще повикам г-н Шелби. – каза Мередит отново. – Хайде, Бони, идваш с мен.

Елена започна, - Можем да отидем заедно... , - но Мередит я прекъсна.

- Ако всички отидем и не можем да го намерим, тогава не можем да се върнем. Хайде, Бони, това е само в училището.

- Но там е тъмно.

- Навсякъде е тъмно; нощ е. Хайде; с двете ни ще е безопасно. – тя издърпа Бони към вратата. – Елена, не пускай никой вътре.

- Все едно трябва да ми казвате. – каза Елена, пускайки ги навън. Когато почнаха да изчезват в тъмнината, тя се върна вътре и затвори вратата.

Е, това беше хубава бъркотия, както казваше майка `и. Елена се премести до кутията, която Мередит беше донесла, и започна да прибира папките и тетрадките вътре. В тази светлина тя можеше да ги вижда само като размазани форми. Нямаше никакъв звук само дишането `и и звуците които издаваше. Тя беше съвсем сама в огромната, тъмна стая...

Някой я наблюдаваше.

Тя не знаеше, че знае, но беше сигурна. Някой беше зад нея в тъмния салон, наблюдавайки. Очи в тъмното, беше казал стария мъж. И Вики го беше казала. И сега тези очи бяха насочени към нея.

Тя огледа стаята бързо, напрягайки собствените си очи, за да види нещо в сенките, опитвайки се дори да не диша. Беше ужасена, че ако издаде някакъв звук то ще я нападне. Но тя не можеше да види нищо, чуе нищо.

Пейките бяха тъмни, обикновени сенки, върху пода. И далечния край на стаята беше запълнена просто с безполезна сива мъгла. Тъмна мъгла, помисли си тя, сякаш можеше да усети как всеки мускул се опъваше и напрягаше, докато тя слушаше.

- „О, Господи, какъв беше този мек шепнещ звук? Сигурно е въображението ми... Моля те, нека бъде въображението ми.”

Внезапно, мислите `и бяха ясни. Тя трябваше да се разкара от това място, веднага. Тук имаше истинска опасност, не само фантазия. Имаше нещо там, нещо зло, нещо което я искаше. И тя беше напълно сама.

Нещо се помръдна в сенките.

Писъкът `и замръзна в гърлото. Мускулите `и замръзнаха, също, обездвижена от ужаса – и от някаква безименна сила. Безпомощна, тя наблюдаваше как формата в тъмнината се придвижваше към нея. Изглеждаше сякаш самата тъмнина се е съживила и я приближаваше, приемайки форма – човешка форма, формата на млад мъж.

- Съжалявам ако съм те изплашил.

Гласът беше приятен, с лек акцент, който тя не можеше да сложи на място. Той не съжаляваше въобще.

Облекчението беше толкова внезапно и пълно, че чак беше болезнено. Тя пое дълбоко въздух.

Беше само момче, някой ученик или асистент на г-н Шелби. Обикновено момче, което се усмихваше леко, сякаш беше го развеселило това, че почти тя не припадна.

Е... може би не напълно обикновен. Той беше невероятно красив. Лицето му беше бледо на изкуствения здрач, но тя можеше да види, че чертите му бяха подчертани и почти перфектни под тъмната коса. Тези скули бяха като от сън. Той беше почти невидим защото носеше черно: меки черни ботуши, черни джинси, черен пуловер, и черно яке.

Все още се усмихваше. Облекчението на Елена се превърна в гняв.

- Как влезе тук? – настоя тя. – И какво правиш тук? Никой друг не трябва да е в салона.

- Влязох през вратата. – каза той. Мекия му глас, беше културен, но тя все още можеше да чуе развеселението и тя го намери смущаващо.

- Всички врати са заключени. – каза тя плоско, с укор.

Той повдигна веждите си и се усмихна.

- Така ли?

Елена почувства още един трепет от страх, косата `и се повдигна от задницата на врата `и.

- Трябваше да са. – каза тя с най-студения глас който можеше да изкара.

- Ядосана си. – гласът му беше зловещ. – Казах че съжалявам ако съм те изплашил.

- Не бях изплашена! – каза тя.

Чувстваше се някак си глупаво пред него, като дете което беше развеселило някой по-възрастен и по-интелигентен. Това я накара да се ядоса.

- Просто се изненадах. – продължи тя. – Което не е голяма изненада, какво ти става да се промъкваш така в тъмнината.

- Интересни неща стават в тъмнината... понякога.

Той все още `и се смееше; тя можеше да разбере по очите му. Той беше се приближил с една крачка, и тя можеше да види, че тези очи бяха необичайни, почти черни, но със странна светлина в тях. Сякаш можех да гледал дълбоко и по-дълбоко докато не потънеш в тях, и не потъваш все още надолу завинаги.

Тя осъзна че зяпа. Защо светлината загасна? Тя искаше да си тръгне. Тя се придвижи настрани, слагайки края на пейките между тях, и слягайки последната папка в кутията. Забравила за останалата работа. Всичко което искаше да направи сега беше да си тръгне.

Но продължаващата тишина не `и помогна. Той просто стоеше там, не помръдвайки, наблюдавайки я. Защо не казваше нищо?

- Дойде за да търсиш някой ли? – Тя беше раздразнена, че тя трябваше да проговори.

Той все още я наблюдаваше, тези тъмни очи върху нея и по начина по който се движеха, тя се чувстваше неудобно. Тя преглътна.

С очи на устните `и, той промърмори,:

- О, да.

- Какво? – тя беше забравила въпроса си.

Бузите `и, и гърлото `и бяха зачервени, горящи в кръв. Тя се чувстваше толкова глупава. Ако само престане да я гледа...

- Да, дойдох да търся някого. – повтори той, не по-високо от преди.

Тогава, той пристъпи към нея, и сега бяха разделено само от единия ъгъл на едната пейка.

Елена не можеше да диша. Той стоеше толкова близо. Достатъчно близо, за да я докосне. Тя можеше да усети слабия полъх на одеколона му и студеното му яке. И очите му все още държаха нейните – тя не можеше да погледна настрани. Те бяха очи които нямаха подобни, тъмни като нощ, и светещи като на котка. Те я изпълниха, когато той се наведе към нея, облягайки главата си в нейната. Тя почувства очите си наполовина близо, загубвайки фокус. Главата `и стоеше назад, устните `и разделени.

- Не!

Точно навреме тя мръдна главата си настрани. Чувстваше се така сякаш тъкмо се беше измъкнала от пропаст.

- „Какво правя?” - помисли си тя шокирано. – „Щях да се оставя да ме целуне. Напълно непознат, някой който срещнах само преди няколко минути.”

Но това не беше най-лошото нещо. За тези няколко минути, нещо немислимо се бе случило. За тези няколко минути тя беше забравила Стеф`ан.

Но сега картината изпълни съзнанието `и, и сега това че е далече `и причиняваше болка. Тя искаше Стеф`ан, искаше ръцете му около нея, искаше да бъде в безопасност с него.

Тя преглътна. Ноздрите `и пламтяха и тя не можеше да се поеме въздух. Тя се опита да задържи гласа си спокоен.

- Сега ще си тръгвам. – каза тя. – Ако търсиш някой, мисля, че ще е по-добре да търсиш някъде другаде.

Той я гледаше странно, с изражение което тя не можеше да разбере. Беше смесица от раздразнение и респект – и нещо друго. Нещо горещо и свирепо, което я изплаши по различен начин.

Той изчака докато ръката `и не беше на дръжката, за да отговори, и гласа му беше мек но сериозен, без следа от развеселение.

- Може би вече съм я намерил... Елена.

Когато тя се обърна, тя не виждаше нищо в тъмнината.

Превод: brooke90_fanpire,Clair De Lune
Редакция: Lady Vampire

Елена се спъна в тъмният коридор, опитвайки се да визуализира какво имаше около нея. След това светът внезапно блещукаше с яркост и тя откри себе си наобиколена от познати редици от шкафчета. Нейното успокоение беше толкова голямо, че `и идваше да се разплаче. Никога не си беше представяла че ще бъде толкова благодарна да вижда. Тя се спря за минута оглеждайки се наоколо с благодарност.

- Елена! Какво правиш тук навън?

Бяха Мередит и Бони, бързайки по коридорите към нея.

- Къде бяхте? – каза тя свирепо.

Мередит направи гримаса.

- Не успяхме да открием Шелби. И когато най-накрая го открихме, той беше заспал. Сериозна съм. – добави тя, когато видя недоверчивият вид на лицето на Елена. – Заспал. И тогава не успяхме да го събудим. Неможахме докато лампите не се върнаха и той не отвори очите си. Тогава тръгнахме към теб. Но какво правиш тук?
Елена се колебаеше.

- Уморих се да Ви чакам. – каза тя, колкото се може по-несериозно. – Мисля че свършихме доста работа за един ден, както и да е.

- Сега ти ни кажи. – каза Бони.

Мередит не каза нищо, но даде на Елена остър претърсващ поглед. Елена имаше неудобно чувство, че тези тъмни очи виждат през нея.

Целият уикенд и изцяло идващата седмица, Елена работеше по плановете за Обитаваната от духове къща. Нямаше достатъчно време за да бъде със Стеф`ан, и това беше разочароващо, но дори по-разочароващо беше за самият Стеф`ан. Тя можеше да усети неговата страст към нея, но можеше да усети и това че той се бореше с тази страст, все още отказвайки да бъде напълно на саме с нея. Много пъти, той е бил по-мистериозен за нея, отколкото е бил когато тя го видя за първи път.

Той никога не говореше за семейството си или за живота си преди да дойде във Филс Чърч, и ако тя му зададеше някакви въпроси, той ги отхвърляше. Веднъж тя го попита дали му липсва Италия, дали съжалява че е дошъл тук. И за момент погледа му се смекчи, зелените блестящи като дъбови листа, се пречупиха в течащ поток.

- Как мога да съжалявам, когато ти си тук? – каза той и я целуна, по начин по който премахна всички запитвания от ума `и.

В този момент, Елена знаеше че това е истинското щастие. Тя също чувстваше неговото удоволствие, и когато той се отдръпна, тя вида че лицето му беше светнало, сякаш слънцето блестеше към него.

- О, Елена. – прошепна той.

Добрите моменти бяха като този. Но той я целуваше все по-рядко и по-рядко, и тя усещаше разстоянието между тях да се разширява.

Този петък, тя, Бони и Мередит решиха да спят в дома на Маккаут. Небето беше сиво и заплашително ръмеше, докато тя и Мередит вървяха към къщата на Бони. Беше необикновено хладно за средата на октомври, и короните на дърветата на тихата улица вече бяха почувствали остротата на студените крила. Яворовите дръвчета пламтяха в алено червено, докато гинковите дървета бяха все още жълти.
Бони ги поздрави на входа на вратата с:

- Всички си отидоха! Имаме на разположение цялата къща до утре следобед, когато ще се върне моето семейство от Лийсбърг.

Тя ги покани вътре, сграбчвайки вече преялият пекинез, който се опитваше да излезе.
- Не, Яндзе, стой вътре. Яндзе, не, недей! Не!

Но вече беше твърде късно. Яндзе избяга и енергично мина през алеята пред къщата към самотната бреза, където той заджавка остро към клоните.

- О, какво е открил сега? – каза Бони, слагайки ръце на ушите си.

- Изглежда като гарван. – каза Мередит.

Елена се вкочани. Тя пое няколко стъпки към дървото, гледайки към златните листа. И ето го. Същият гарван, тя беше виждала два пъти преди. Може би три пъти, помисли си тя, спомняйки си тъмните очертания издигащи се от дъбовите дървета от гробището.
Когато го погледна, тя почувства как стомаха `и се сви от страх, а ръцете `и станаха студени. Беше се втренчил в нея отново, със своите черни очи и почти човешки поглед. Това око… Къде преди беше виждала око като това?

Внезапно, трите момичета отскочиха назад, когато гарванът наддаде силен крясък и плесна с ръце, избухвайки в дърветата над тях. В последният момент се спусна надолу към малкото куче, което сега лаеше истерично. Мина на инч разстояние от кучешките му зъби, и след това се извиси на горе отново, летейки над къщата, изчезвайки в черните орехови дървета напред.

Трите момичета стояха сковано в учудване. След това Бони и Мередит се спогледаха, и напрежението се разби в нервен смях.

- За момент си помислих че идва за нас. – каза Бони, вървейки към възмутеният пекинез и влачейки го, все още лаейки към къщата.

- Същото си помислих и аз. – каза тихо Елена. Тя последва приятелките си вътре, но не се присъедини към смеха.

Щом тя и Мередит си оставиха нещата, както и да е, вечерта премина по познат начин. Беше трудна да успокои своите тревоги седейки в бъркотията във всекидневната до оживеният огън, с чаша горещ шоколад в ръката си. Скоро трите обсъждаха плановете за Обитавана от духове къща и тя се успокои.

- В много добра форма сме. – каза най-накрая Мередит. – Разбира се, прекарахме толкова много време обсъждайки костюмите на другите, че забравихме за нашите собствени.

- Моят е лесен. – каза Бони. – Аз ще бъда жрица на друидите и се нуждай само от венец от дъбови листа в косата си и няколко бели роби. Мери и аз можем да ги ушием за една вечер.

- Мисля че аз ще съм вещица. – каза замислено Мередит. – Всичко от което се нуждая е дълга черна рокля. Какво мислиш за себе си Елена?
Елена се усмихна.

- Предполагаше се че трябва да е тайна, но… Леля Джудит ми позволи да отида на шивач. Открих снимка на Ренесансова рокля в една от книгите, които използвах в моя устен доклад, и ние ще го копираме. От венецианка коприна е, ледено синя, и е съвършено красива.

- Звучи красиво. – каза Бони. – И скъпа.

- Използвам свои пари от кредита на родителите ми. Надявам се Стеф`ан да я хареса. Ще бъде изненада за него, и… добре, просто се надявам да я хареса.

- Какъв ще бъда Стеф`ан? Помага ли с приготовленията за Къщата обитавана от духове. – каза с любопитство Бони.

- Незнам. – каза Елена след момент. – Не изглежда много развълнуван с цялата работа по къщата обитавана от духове.

- Трудно е да си го представиш обгърнат със скъсани чаршафи и фалшива кръв, като другите момчета.

- Знам! – каза Бони. – Знам какво точно може да бъде, и няма да му се налага да се облича като цяло. Вижте, той е чужденец, малко е блед, има прекрасен мрачен облик… Сложи му опашка и вече имаш перфектният Граф Дракула!

Елена се усмихна ядосана на себе си.

- Добре, ще го попитам. – каза тя.

- Говорейки за Стеф`ан. – каза Мередит, с поглед втренчен в този на Елена. – Как вървят нещата?

Елена въздъхна, гледайки към огъня.

- Не съм… сигурна. – каза тя най-накрая бавно. – Има моменти когато всичко е прекрасно, но има и моменти когато…

Мередит и Бони си размениха по един бърз поглед, и тогава Мередит заговори нежно.

- И моменти като?

Елена се колебаеше, дискутирайки. Тогава тя стигна до решение.

- Само секунда. – каза тя, изправи се и тръгна към стълбите. Тя се върна с малка книга със сини кадифени корици в ръце.

- Написах част от това, миналата вечер когато неможех да спя. – каза тя. – Това тук казва по-добре от колкото аз бих могла сега. Тя откри страницата, пое дълбок дъх и започна:

17 октомври

Скъпо Дневниче,

Чувствам се ужасно тази вечер. И трябва да го споделя с някого.
Нещо лошо става между Стеф`ан и мен. Има ужасна тъга вътре в него, която немога да достигна, и тя ни разделя. Незнам какво да правя.

Немога да си представя да го загубя. Но той е много нещастен от нещо, и ако не ми каже от какво е то, ако той не ми се довери, не виждам надежда за нас.
Вчера когато ме държеше, почувствах нещо гладко и кръгло под тениската му, нещо на верижка. Попитах го закачливо дали е подарък от Каролин. И той замръзна и не проговори повече. Сякаш беше на хиляди километри от мен, и неговите очи… имаше толкова много болка в тях, която едва разбирах.

Елена спря да чете и проследи последните редове в дневника тихо с очите си.
Чувствах сякаш някой го беше наранил ужасно в миналото и той не го е преодолял. Но също мисля че се страхува от нещо, някаква тайна от която се страхува да узная. Само ако знаех какво е, можех да му докажа че може да ми се довери. Че може да ми се довери без значение какво ще се случи, до края.

- Само ако знаех. – прошепна тя.

- Само ако знаеше какво? – каза Мередит и Елена я погледна, сепната.
- О… само ако знаех какво ще се случи. – каза тя бързо, затваряйки дневника. – Имам в предвид, че ако скъсаме евентуално, предполагам че ще трябва да го преодолея. И ако знаех че всичко ще се с оправи накрая, нямаше да ме тревожи нищо което става сега. Но да минава ден след ден и да не съм сигурна е ужасно.

Бони прехапа своята устна, след това се изправи, с блестящи очи.

- Мога да ти покажа начин по който да разбереш, Елена. – каза тя. – Моята баба ми беше казала как да открия за кого ще се омъжа. Нарича се безмълвна вечеря.

- Нека позная, стар друидски трик. – каза Мередит.

- Незнам колко е стар. – каза Бони. – Моята баба казваше че винаги е имало безмълвни вечери. Както и да е, работи. Моята майка е видяла образа на баща ми когато е опитала, и месец слез това се оженили. Лесно е Елена. Какво имаш да губиш?

Елена погледна от Бони до Мередит.

- Незнам. – каза тя. – Но, виж, наистина ли вярваш…

Бони се отдръпна с обидно достойнство.

- Нима казваш че майка ми е лъжкиня? О, я стига, Елена, няма да ти навреди да опиташ. Защо не?

- Какво трябва да направя? – каза съмнително Елена.

Тя се чувстваше странно любопитна, но в същото време от части уплашена.

- Просто е. Трябва да приготвим всичко преди да удари полунощ…

Пет минути преди полунощ, Елена стоеше във всекидневната на Маккаут, чувствайки се по-глупаво от всякога. От задният двор, тя можеше да чуе обезумялото лаене на Яндзе, но вътре в къщата нямаше нито звук, освен бавното тиктакане на часовника на дядото. Следвайки инструкциите на Бони, тя седеше върху голяма черна орехова маса с една чиния, една чаша и един комплект сребърни прибори, през цялото време без да казва нито думичка. Тогава тя запали една свещ в свещника в центъра на масата и застана зад стола.

Според Бони, щом удари полунощ тя трябваше да дръпне стола и да покани своя бъдещ съпруг. В този момент, свещта би трябвало да изгасне и тя би трябвало да види призрачната фигура на стола.

По-рано `и беше малко неловко за всичко това, неуверена че иска да види някакви призрачни фигури, дори и тази на бъдещият `и съпруг. Но сега цялото това нещо изглеждаше глупаво и безобидно. Когато часовникът започна да бие, тя се изправи и хвана по-добре облегалката на стола. Бони `и каза да не си отива докато церемонията не свърши.

- „О, това беше глупаво. Може би не трябваше да казва думите…” - но когато часовникът започна да звъни, тя се чу как говори.”

- Влез. – каза наполовина съзнателно в празната стая, дърпайки стола. – Влез, влез…

Свещта угасна.

Елена гледаше във внезапната тъмнина. Тя почувства вятърът , студен порив който угаси свещта. Дойде от френските врати зад нея и тя се обърна бързо, с едната ръка на стола. Можеше да се закълне че вратите бяха затворени.

Нещо се движеше в тъмнината.

Ужас премина през Елена, забързвайки съзнанието `и всякаква следа от смях. О, боже, какво направи тя, какво си докара на главата? Сърцето `и се сви и тя се почувства сякаш потъваше, без предупреждение в нейният най-ужасен кошмар. Небеше само тъмно, но и напълно тихо. Нямаше каква да види или да чуе, а тя падаше…

- Позволи на мен. – каза един глас и ярък пламък проблесна в тъмнината.

За ужасен, отвратителен момент тя си помисли че е Тайлър, спомняйки си неговият смях в пропадналата църква на хълма. Но когато свещта на масата проблесна, тя видя бледата, с дълги пръсти ръка която се подаваше. Не мускулестия червен юмрук на Тайлър. За момент тя си помисли че е на Стеф`ан, и тогава погледа `и се вдигна към лицето му.

- Ти! – каза тя слисано. – Какво си мислиш че правиш тук?

Тя погледна от него към френските врати, които бяха действително отворени, показвайки задният двор.

- Винаги ли влизаш в къщите на хората непоканен?

- Но ти ме помоли да вляза.

Гласът му беше както тя си го спомняше, тих, ироничен и развеселен. Тя също си спомни и усмивката.

- Благодаря. – добави той и грациозно седна на стола, който тя беше дръпнала.
Тя махна ръката си от облегалката.

- Не канех те. – каза тя безпомощно, заклещена между възмущение и обърканост. – Какво правеше навън, навъртайки се около къщата на Бони?

Той се усмихна. В полумрака, черната му коса блестеше като течност, твърде мека и хубава за човешка коса. Лицето му беше много бледо, но в същото време съвършено властно. А погледа му хвана нейни.

- Хелен, красотата ти е за мен, както тези никейски кораби са твой. Тази нежност в ароматното море…

- Мисля че трябва да си вървиш.

Тя неискаше той да говори повече. Гласът му `и правеше страни неща, карайки я да се чувства странно слабо, започвайки да се топи в стомаха `и.

- Ти нетрябва да си тук. Моля те.

Тя посегна към свещта, искайки да я вземе и да го напусне, борейки се със замайването, което я заплашваше да я завладее.

Но преди да успее да я хване, той направи нещо необикновено. Той хвана посягащата `и ръка, не грубо, а джентълменски, и я постави в студените си тънки пръсти. След това, `и завъртя ръката, склонявайки тъмната си глава и целувайки ръката `и.

- Недей… - прошепна Елена, зашеметена.

- Ела с мен. – каза той и я погледна в очите.

- Моля те, недей… - прошепна тя отново, а света плуваше около нея.

- „Той беше луд. За какво говори? Да дойда с него къде?” – но тя се чувстваше толкова замаяна, толкова слаба.

Той стоеше, поддържайки я. Тя се облегна на него, чувствайки тези студени пръсти на първото копче от тениската `и, до шията.
- Моля те, не…

- Всичко е наред. Ще видиш… - Той издърпа тениската от врата `и, а другата му ръка беше зад главата `и.

- Не! – Внезапно, силата се завърна при нея, и тя се отскубна от него, спъвайки се в стола пред нея. – Казах ти да си вървиш и съм сериозна. Махай се… сега!

За момент, чиста ярост премина пред очите му, тъмна вълна от опасност. След това те се успокоиха и замръзнаха. Той се усмихна, бърза, брилянтна усмивка, след това се намръщи мигновено.

- Ще си тръгна. – каза той. – За момента.

Тя разтърси глава и го гледаше как той си тръгва през френските врати, без да проговори. Когато се затвориха след него, тя стоеше в тишина, опитвайки се да си поеме дъх.

Тишината…, но нетрябваше да е тихо. Тя погледна към часовника на дядото озадачена и видя че е спрял. Но преди да го проучи от близо, тя чу високите гласове на Мередит и Бони.

Тя побърза към салона, чувствайки необикновената слабост в краката `и, вдигайки отново тениската си и закопчавайки я. Задната врата беше отворена и тя можеше да види две фигури навън, спрели до нещо в двора.

- Бони? Мередит? Какво има?

Боне погледна Елена когато тя се доближи. Очите `и бяха пълни със сълзи.

- О, Елена, той е мъртъв.

Смразена от ужас, Елена погледна към малката купчинка в краката на Бони. Беше пекинеза, Лежейки доста вкочанен с отворени очи.

- О, Бони. – каза тя.

- Той беше стар, - каза Бони. – но никога не съм очаквала да си отиде толкова бързо. Преди време той лаеше.

- Мисля че трябва да влезем вътре. – каза Мередит и Елена я погледна и кимна.
Днес не е вечер в която трябва да се стои на вън в тъмното. Не беше нощ и да каниш нещо вътре. Тя знаеше това сега, както и да е тя все още не разбираше какво беше станало.

Когато се върнаха във всекидневната, тя откри че дневника `и липсва.

Стеф`ан отпусна главата си от велуреният, мек врат на кошутата. Горите бяха пълни с нощи звуци, но той не беше сигурен какво го притесняваше.

Със силата на ума си объркан, кошутата се събуди от транса си. Той почувства мускулите му да треперят, когато кошутата се опита да се изправи на краката си.

- „Върви тогава.” – помисли си той, изправяйки се и пускайки я напълно.
С извиване и надигане, тя беше на крака и бягаше.

Той взе достатъчно. Придирчиво, той облиза ъгълчетата на устата си, чувствайки кучешките му зъби да се отдръпват и прибират, пречувствителни както винаги след продължително хранене. Беше трудно да знаеш кога и достатъчно вече. Нямаше вече магии за замайване, от тази в църквата, но той живееше в страх след това.

Той живееше със специфичен страх: че ще се отдаде на сетивата си един ден, умът му увит в безпорядък, да открие елегантното тяло на Елена, отпуснато в ръцете му, нейната тънка шия белязана с две дупки, сърцето `и спряло завинаги.
Това трябваше да търси за напред.

Желанието за кръв, с всичките си безбройни страхотии и наслади, беше мистерия за него дори сега. Както и да е, той живееше с него всеки ден с векове, но все още не го разбираше. Като живеещ човек, той без съмнения би се отвратил, разболян от мислите за пиене на богата топла течност директно от дишащото тяло. Това е, ако някой му беше казал за тези неща с толкова много думи.

Но никакви думи не бяха използвани онази вечер, вечерта когато Катерина го промени.
Дори след всички тези години, спомена беше чист. Той беше заспал, когато тя се появи в спалнята му, движейки се гъвкаво като видение на призрак. Той беше заспал, сам…
Тя носеше ленена риза, когато дойде при него.

Беше нощта преди да каже своят избор, денят в който щеше да каже своят избор. И тя дойде при него.

Бяла ръка дръпна завесите на леглото му, и Стеф`ан се събуди, седейки тревожно. Когато я видя, бледа златиста коса блещукаща на рамената `и, сини очи изгубени в сенките, той беше заклещен в тъмнина с удивление.

И с любов. Той никога небеше виждал нещо по-красиво в живота си. Той потрепна и се опита да говори, но тя сложи два студени пръста на устните му.

- Ш-ш-ш. – прошепна тя, и леглото потъна от новата тежест когато тя се качи на него.

Лицето му гореше, сърцето му гърмеше от неудобство и вълнение. Никога преди не е имало жена в леглото му. И това беше Катерина, Катерина чиято красота изглежда идваше от рая, Катерина която обичаше повече от собствената си душа.

И защото я обичаше, той направи велико старание. Когато тя се мушна под завивките, дърпайки се към него, че той можеше да усети студената свежест от нощният въздух в нейната тънка риза, той се опита да говори.

- Катерина. – прошепна той. – Ние… Аз немога да чакам. Докато се оженим в църквата. Аз ще имам одобрението на баща ми следващата седмица. Няма… няма да е дълго…

- Ш-ш-ш. – прошепна отново тя, и той усети студа по кожата си. Неможеше да си помогне. Той сложи ръцете си около нея, държейки я към себе си.

- Това което правим сега, няма нищо общо с това. – каза тя и простря своите тънки пръсти за да одраска врата му.

Той разбра. И почувства как страха премина бързо през него, който изчезна когато пръстите `и посегнаха да дращят. Той искаше това, искаше всичко което би му помогнало да бъде с Катерина.

- Отпусни се, любов моя. – прошепна тя.

Любов моя. Думите звъняха през него, докато лежеше на възглавницата, накланяйки своята брадичка назад, за да може шията му да бъде открита. Страхът му го нямаше, заменен от щастие, толкова голямо, че си помисли ще го разбие.

Той почувства нежната четка от косата `и по шията си, и се опита да успокои дишането си. Той почувства дъха `и на шията си и след това устните `и. И след това зъбите `и.
Имаше силна болка, но той все още се държеше и не издаде нито звук, мислейки само за Катерина, как желаеше да `и го даде. И почти изведнъж болката се успокои и той почувства как кръв се източва от него. Небеше ужасно, сякаш се страхуваше. Беше чувство на даване, на хранене.

Това беше, сякаш умовете им се сливаха, ставайки едно. Той можеше да почувства радостта на Катерина от пиенето на кръвта му, нейната наслада от взимането на топла кръв, която `и даваше живот. И той знаеше че тя ще почувства насладата от даването му. Но действителността се оттегляше, границите между мечтите започнаха да се изтриват. Той неможеше да мисли ясно, неможеше да мисли изобщо. Можеше само да чувства, а чувствата му се движиха като спирала все по-нататък и по-нататък, носейки го на по-високо и по-високо, разкъсвайки последните му връзки със земята.

По някое време по-късно, без да знае как той се беше озовал там, той откри себе си в ръцете `и. Тя го люлееше, както майка държеше пеленаче, затваряйки устата му за да си почине на голата `и плът точно под ниската шия на нощната `и риза. Имаше малка рана там, рана показваща тъмнина на бялата `и кожа. Той не чувстваше никакъв страх или колебание и когато тя отмести косата си насърчително, той започна да пие.

Студ и сдържаност, Стеф`ан почисти мръсотията от коленете си. Света на хората спеше, изгубен в унес, но собствените му сетива бяха изострени. Той трябваше да се е задоволил, но беше гладен отново. Споменът му беше събудил апетита. Ноздрите му се разшириха за да улови миризмата на лисица и започна да ловува.




Превод: Lady Vampire
Редакция: Lady Vampire

Елена мина бавно пред голямото огледало в стаята на Леля Джудит. Маргарет седна на балдахиновото легло, а огромните `и сини очи я гледаха с възхищение.

- Иска ми се да имах такава рокля за Хелоуин. - каза тя

- Най-много ми харесваш като бяло коте. - отбеляза Елена, отдавайки една целувка на белите кадифени ушички, прикрепени към панделката на другата. Обърна се към леля си, която седеше до вратата с готови игла и конец.

- Перфектно е. - каза топло тя. - Нищо не трябва да променяме.

Момичето от огледалото все едно бе излезнало от някоя Ренесансова книга. Шията и раменете `и бяха голи, и тесен ледено-син корсаж обвиваше крехката `и талия.

Дългите ръкави бяха прорязани, така че бялата коприна на ризата да се показва, и широката, отпусната пола влачеше пода около нея. Роклята беше красива, и бледото синьо сякаш подчертаваше дълбоките тъмни очи на Елена.

Когато се обърна, погледа на момичето попадна на античния часовник над роклята.

- О не, почти седем е. Стеф`ан ще дойде всеки момент.

- Това е неговата кола. - каза леля Джудит, гледайки през прозореца. - Ще сляза долу да му отворя.

Сега ще видим, помисли си тя. Докато стигна до бравата, тя си припомни за деня преди почти два месеца, когато се изпречи на Стеф`ан в час по история. Същото чувство на очакване, вълнение и напрежение я бе превзело и сега.

Просто се надявам всичко да мине по добре от плана, продължаваше да мисли момичето. През последните две седмици и половина, тя уповаваше надеждите си на тази вечер. Ако не бяха изчезнали заедно тази вечер, никога нямаше да го направят.
Вратата се отвори, и тя се отдръпна, с поглед забит в земята, чувствайки се почти срамежливо, от страх да види лицето на Стеф`ан. Но когато чу негово остро дълбоко дишане, бързо погледна нагоре и почувства, че сърцето `и се смразява.

Да, зяпаше я учудено. Но не учудено щастие, а нещо по-близо до шок. Той бързо се възстанови, както винаги, мигайки и тръскайки главата си.

- „Не, не ,красиво е. Прекрасна си. Тогава защо седиш и гледаш,все едно си видял призрак?” - запита се тя. - „Защо не ме прегърнеш, целунеш, или нещо такова!”

- Изглеждаш чудесно. - каза тя тихо.

И си беше така. Беше изтупан и красив със смокинга и наметалото. Беше изненадана, че той се бе съгласил да го носи, но когато тя направи предложението изглеждаше по въодушевен от всички други. За момент наистина изглеждаше елегантен и спокоен, като че носеше тези дрехи всеки ден.

- По-добре да тръгваме. - обърна се към нея, едновременно тихо и сериозно.

Елена кимна и влезе в колата, но сърцето `и вече не беше студено, беше ледено. Вече той бе твърде далеч от нея и нямаше никаква идея как да си го върне.

Някъде над главите им изтрещя гръмотевица и Елена погледна през прозореца на колата с лек страх. Облака скриващ небето бе дебел и мрачен, въпреки че още не бе почнало да вали. Въздухът се беше наелектризирал, и сърдитите лилави гръмотевици придаваха на небето кошмарен вид. Точно като за Хелоуин, заплашително и неземно, но събуди само притеснение у Елена. След онази вечер у Бони беше загубила уважението си към, мистериозното и тайнственото.

Така и не намериха дневника `и, въпреки че претърсиха къщата от горе до долу. Все още не можеше да повярва, че наистина е изчезнало, и мисълта, че някой непознат чете тайните `и мисли я накара да подивее отвътре. Защото, разбира се, беше откраднато. Какво друго обяснение можеше да има? Повече от една врата беше отворена онази вечер в къщата на Мак Кълън. Можеше някой просто да си влезе. Искаше `и се да убие човека, който го бе направил.

Видение с черни очи се издигна пред нея. Онова момче, момчето на което едва не се поддаде в къщата на Бони, момчето, което я накара да забрави Стеф`ан. Кой беше той?

Изправи, когато стигнаха училището и с усилие се усмихна докато минаваха през залите. Физкултурния салон беше в пълен хаос. Откакто Елена бе напуснала, всичко се беше променило. Тогава мястото се изпълваше с по-възрастните ученици: членове на ученическото настоятелство, футболистите, музикалния клуб, всички оправяха последните детайли по мястото. Сега беше пълно с непознати, повечето от които даже не бяха хора. Няколко зомбита обърнаха глава, когато Елена влезе, ухилените черепи, показващи се през гниещата плът се виждаха доста добре. Гротеско деформираните тела закуцукаха към нея, заедно с няколко трупа с белоснежна кожа и празни очни кухини. От друга посока се зададе върколак, чиято ноздра бе покрита с кръв, насреща `и дойде дори и мрачна на вид вещица. Осъзна, че не познава и половината от хората в тези костюми, а те се скупчиха около нея, възхищавайки се на ледено синята `и рокля, обявявайки вече възникналите проблеми. Момичето им махна да млъкнат и се обърна към вещицата, чиято тъмна коса падаше свободно по тясната черна рокля.

- Какво има, Мередит? - попита тя

- Треньор Лиман е болен. - отвърна недоволно. - Затова някой е повикал Танер за заместник.

- Господин Танер? - Елена беше ужасена.

- Да, и той вече създава проблеми. Горката Бони почти го отнесе. По-добре отиди там.

Елена въздъхна и кимна, после си проправи път през криволичещата пътечка в Къщата на ужасите. Когато подмина стаята за изтезания и тази на лудия Касапин, тя си помисли, че всичко е направено прекалено добре. Това място беше нервиращо дори на светлината.

Друидската стая беше близо до изхода. Там имаше изграден картонен Стоунхендж. Но малките друидчета, които стояха сред доста реалистично изглеждащите монолитни, носеха бели роби и гирлянди от листата на дъб,сякаш всеки момент щяха да избухнат в сълзи.

- Но трябва да има и кръв. - каза патетично. - Това е част от сцената, ти си жертва.

- Да нося тези нелепи дрехи е достатъчно лошо. - отвърна остро Танер. - Никой не ме уведоми, че ще ме полеят и със сироп.

- Всъщност няма да го излея върху теб. - изсумтя Бони. - Просто по робата и олтара. Жертвоприношение си. - повтори тя, все едно това щеше да го убеди.

- Да, бе. - отвърна г-н Танер с отвращение. - Достоверността на цялата постановка е доста съмнителна. Противно на разпространеното вярване, друидите не са построили Стоунхендж, построен е в Бронзовата епоха и…

Елена пристъпи напред.

- Г-н Танер, това няма никакво значение.

- Не, за Вас няма значение. - каза той. - Затова ти и нервните ти приятелчета сте постоянно скъсани по история.

- Това не го очаквах. - зад Елена се чу глас и тя бързо се обърна и забеляза Стеф`ан.

- Господин Салваторе. - каза Танер, произнасяйки думите сякаш имаше предвид „Сега денят ми е перфектен.” Предполагам, че ще ни предложите някои мъдри думи. Или ще ми насините окото?

Погледът му се зарея и се заби в Стеф`ан, който седеше там елегантен, в новия си смокинг, Елена доста се изненада.Танер не беше доста по-възрастен от тях.

Изглеждаше стар заради оредяващата коса, но беше някъде към двадесет. Тогава, без никаква причина, тя си спомни как изглеждаше Танер първия път, в евтиния и лъскав костюм, който не се вписваше въобще.

- „Обзалагам се,че не е отишъл на завършването си.” - помисли си тя. За първи път изпита симпатия към него.

Може би Стеф`ан също го почувства, въпреки че се доближи до малкия мъж, застанаха лице в лице, и тихо заговори

- Не, не съм. Мисля че цялото нещо е преминало границите. Защо просто…

Елена не чу другото, защото говореше с нисък, успокояващ тон, и г-н Танер наистина слушаше. Хвърли един поглед на тълпата зад нея: пет-шест привидения, върколака, горила и гърбушко.

- Добре, всичко е под контрол. - каза тя и те изчезнаха. Стеф`ан се погрижи за нещата, въпреки че не бе сигурна как, тъй като виждаше само задната част на главата му.

Задната част на главата…изображения от първия ден на училище пресвятваха пред нея. Как Стеф`ан стоеше в кабинета и говореше с г-жа Кларк, секретарката, и как странно г-жа Кларк се държа. Когато Елена погледна Танер, той имаше същото леко разконцентрирано изражение. За момент в нея пропълзя подозрение.

- Хайде. - побутна я Бони. - Да тръгваме.

Разцепиха тълпата и минаха през Стаята на Извънземните и на Живите мъртви, придвижвайки се бавно и стигайки до първата стая, където посетителите биваха поздравявани от върколака, който си беше махнал маската и си говореше с две мумии и египетска принцеса. Елена трябваше да признае, че Каролин наистина приличаше на Клеопатра, прекрасната `и бронзова кожа се виждаше през тънката ивица сатен, която носеше. Мат, върколака, едва задържаше погледа си върху лицето `и.

- Как е? - попита Елена с пресилено безгрижие.

Мат подскочи леко и се обърна към Бони. Елена почти не го бе виждала от първия учебен ден, и знаеше, че двамата със Стеф`ан също са прекъснали приятелството си. Заради нея. И въпреки че едва ли можеше да обвинят Мат за това, тя знаеше, че Стеф`ан е дълбоко наранен.

- Всичко е добре - отговори Мат и се виждаше,че му е неудобно.

- Когато Стеф`ан приключи с Танер, ще го пратя тук. - каза Елена. - Може да помогне с привличането на хора.

Мат вдигна неразбиращо рамене и попита:

- Да приключи какво с Танер?

Елена го изгледа изненадана. Беше сигурна, че преди малко беше обяснила в стаята на Друидите, но очевидно не го бе направила. Навън отново изтрещя гръмотевица и през отворената врата момичето видя проблясъка в нощното небе. После още един, по-силен, няколко секунди по-късно.

- Надявам се да не завали. - въздъхна Бони.

- Да. - продължи Каролин, която седеше тихо, когато Елена говори на Мат. - Ще бъде твърде жалко, ако никой не дойде.

Елена се вгледа в тесните, котешки очи на Каролин и усети играещите пламъчета омраза в тях.

- Каролин. - каза тя импулсивно. - Виж, не можем ли да приключим с този глупав спор. Да забравим какво стана и да започнем наново?

Под кобрата на челото, очите на принцесата се присвиха отново припламнаха. Устата `и се смръщи и тя приближи Елена.

- Никога няма да забравя. - изсъска тя, обърна се и напусна.

Възцари тишина, Бони и Мат зяпаха земята. Елена пристъпи до вратата и усети хладния въздух по бузите си. Навън можеше да види полята и подхвърляните от вятъра клони на бука и отново някакво предчувствие я превзе.

- „Тази вечер ще е.” помисли си тя.

Точно днес всичко ще се случи. Но какво щеше да се случи и тя не знаеше. През украсения салон прокънтя глас

- Добре, вече ще махнат преградата на паркинга. Загасете лампите. Изведнъж светлината загасна и въздуха се изпълни с ръмжане и металически смях, като репетиция на оркестър. Елена въздъхна и се обърна.

- По-добре се приготви да ги плашиш. - прошепна `и Бони в тъмнината.
Тя кимна и изчезна. Мат пак беше с маската на върколака и слагаше касетата с музиката в касетофона. Стеф`ан се появи иззад ъгъла, косата и облеклото му се сливаха с мрака. Единствено бялата му риза се виждаше ясно.

- Всичко провървя с Танер. - съобщи `и той. - Нещо друго трябва ли да върша?

- Ами, можеш да помагаш на Мат да посреща гостите… - гласът на Елена заглъхна.

Мат се наведе над касетофона, нагласявайки силата на звука, без да поглежда нагоре. Очите на момичето се фокусираха върху Стеф`ан и видя лицето му застинало и безизразно.

- Или пък можеш да отидеш в мъжката съблекалня и да се погрижиш за кафето и работниците. - довърши тя уморено.

- Ще отида в съблекалнята. - отсече и тръгна, леко залитайки.

- Стеф`ан? Добре ли си?

- Да. - отвърна, възстановявайки баланса си. - Просто малко изморен, това е. - Изпрати го с поглед, а гърдите `и натежаваха с всяка минута.

Обърна се към Мат, смятайки да му каже нещо, но точно тогава в салона нахлу една редица посетители.

- Шоуто започва. - промърмори той и се плъзна из сенките.

Елена преминаваше от стая в стая. Преди години тя се забавляваше най-много през тази част на нощта, гледайки ужасяващите сцени, които се изиграваха, за да задоволят страха на гостите, но тази вечер някакво чувство на напрежение и страх превзимаше мислите `и. Тази ще е нощта, помисли си пак и леда в гърдите `и стана по-дебел.

Смърт - или поне това трябваше да бъде фигурата с черна роба - която мина покрай нея, и тя разбра, че се скита разсеяно, мъчейки се да си спомни дали не я е виждала на друго парти за Хелоуин. Имаше нещо познато в движенията `и.

Бони си размени усмивки с висока, слаба вещица, която пренасочваше тълпата към Стаята на паяците. Няколко зайци побутваха пластмасовите паяци и викаха уплашени, създавайки излишен шум. Бони бързо ги изпрати в стаята на друидите.

Тук бледите светлини придаваха на сцената кошмарен ефект. Момичето потръпна при вида на Г-н Танер привързан към олтара, с вперени в тавана очи.

- Страхотно! - извика едно от момчетата,тичайки към олтара.

Бони се облегна назад и се ухили, чакайки окървавената жертва да се изправи и да уплаши децата. Но Танер не помръдна, дори когато момчето дръпна ръката му. Странно, помисли си Бони, бързайки да възпре грабването на ножа.

- Не прави така. - сгълчи го тя и той бавно се отдръпна, показвайки окървавената си ръка.

Бони почувства внезапен страх,че чак когато се наведе г-н Танер ще `и се нахвърли. Но той продължаваше да зяпа тавана.

- Господин Танер, добре ли сте? Господин Танер? ГОСПОДИН ТАНЕР!!!

Никакво движение, никакъв звук. Нито премигване на изцъклените очи.

- Не го пипай - ,нещо превключи в мозъка на Бони. - Не го пипай, не го пипай, не го пипай!

Под същите замъглени светлини тя видя как ръката и леко сграбчва рамото на учителя и го разтръсква. Тогава видя гърлото му. Започна да пищи.

Елена чу писъците. Бяха остри и продължителни и за разлика от всички други звуци в къщата на ужасите, бяха истински.

Всичко се превърна в кошмар.

Стигайки с бяг до Друидската стая пред нея се разкри доста драматична картина, която обаче не бе подготвена за гостите. Бони пищеше, а Мередит държеше рамената `и. Три момчета се опитваха да избягат, а двама от пазачите ги спираха. Г-н Танер лежеше на каменния олтар, спокоен, и лицето му…

- Мъртъв е. - крещеше и проплакваше Бони. - О, Господи, кръвта е истинска и той е мъртъв. Докоснах го, Елена и той вече е мъртъв, мъртъв е…

Хората се тълпяха пред стаята. Някой започна да пищи и останалите се заблъскаха, правейки опит да се махнат.

- Включете лампите. - извика Елена и чу как и други подемат вика `и. - Бързо, Мередит, обади се на линейката от телефона в салона, обади се на полицията…И включи лампите!

Когато стаята се изпълни със светлина, Елена се огледа, но не видя възрастни, никой не можеше да възстанови реда. Част от нея бе напълно вледенена, мислите `и препускаха и се чудеше какво да направи. Просто бе вкочанена от ужас. Г-н Танер… Никога не го бе харесвала, но това още повече утежняваше положението.

- Махнете децата от тук. Да остане само екипа. - нареди тя.

- Не! Затворете вратите! Не пускайте никого преди да дойде полицията! - до нея един върколак извика, но не беше Мат, а Тайлър Смолууд.

Беше му позволено да се върне на училище само тази седмица и по лицето му все още имаше белези от побоя с Стеф`ан. Но гласа му бе властен и Елена видя как бързо се затвориха вратите. Сред дузината хора струпани пред Стоунхендж, момичето разпозна само един като работник. Другите бяха хора, които познаваше то училище, но с никого не бе близка. Един от тях, облечен като пират, заговори на Тайлър.

- Искаш да кажеш… някой от тук го е направил?

- Точно това искам да кажа. - изфуча.

Нотка вълнение проехтя в гласа му, все едно изпитваше удоволствие от това. Доближи локвата кръв при камъните.

- Кръвта е все още течна, не може да е станало преди много време. И вижте начина, по който е срязано гърлото му. Убиеца трябва да го е извършил с това. - посочи жертвоприношителния нож.

- Значи убиеца е тук сега. - прошепна едно момиче с кимоно.

- И не е трудно да отгатнем кой е той. - каза Тайлър. - Някой, който мрази Танер, който все създава скандали. Който се караше с него по-рано. Видях го.

Значи ти си бил върколака в стаята, досети се Елена. Но какво правеше тук, изобщо? Не си в екипа.

- Някой, който проявява насилие. - Тайлър продължи, а устните му се изкривиха в усмивка. - Някой, който всички познаваме,е психопат дошъл от Ада само, за да ни убие.

- За какво говориш? - предчувствието на Елена се бе спукало като балонче. Разярена тя приближи високото, широкоплещо момче. - Ти си луд.

Той махна без да гледа към нея.

- И така каза приятелката му - пълна с предразсъдъци.

- А може би ти си този, който създава предубежденията, Тайлър. - каза някой зад него и Елена видя как върколак си проправя път сред тълпата. Мат.

- Така ли? А тогава защо не ни кажеш какво знаеш за Салваторе? Откъде идва той? Къде е семейството му? Откъде има всичките тези пари? - Тайлър се обърна към цялата група. - Има ли някой, който знае нещо за него?

Хората клатеха отрицателно глави. Елена виждаше, по лицата им преминаваше подозрение. Недоверието към нещо непознато, различно. И Стеф`ан беше различен. Беше странник, който щяха да използват за изкупителна жертва.

Момичето в кимоното започна неуверено.

- Чух слух, че…

- Всичко само това са чували, слухове! - излая Тайлър. - Не знаете нищо за него. Аз обаче знам едно нещо. Атаките в църквата Филс, започнаха през първата седмица на училище. Тогава когато дойде Стеф`ан Салваторе.

Трескав шепот последва, и Елена почувства шока от осъзнатата истина. Разбира се бе абсурдно да е само съвпадение. Беше прав. Атаките започнаха, когато Стеф`ан дойде.

- Ще ви кажа още нещо. - извика Тайлър, жестикулирайки развълнувано. - Слушайте ме! Ще ви кажа още! - изчака докато всички гледаха само него и довърши бавно и високо. - Беше на гробището онази вечер, когато нападнаха Вики Бенет.

- Разбира се, че беше там - разкрасявайки лицето ти с бой. - каза Мат, но гласа му бе по-слаб и тих от обикновено. Тайлър се хвана за този коментар.

- Да, и за малко не ме уби. Тази вечер някой сложи край на живота на Танер. Не знам какво мислите, но аз смятам, че той го е направил. Точно той!

- Но къде е той? - провикна се някой от навалицата.

Тайлър се огледа.

- Ако го е направил, значи все още е тук. – извикаха. - Да го намерим!

- Стеф`ан не е направил нищо! Тайлър… - проплака Елена, но шумът на тълпата я заглуши.

Думите му се повтаряха от движещата се навалица. Намерете го… Намерете го… намерете го. Елена чу как думите се предават от човек на човек. И недоверието нарастваше, можеше да види яростта, и жаждата за мъст, изписани по лицата. Тълпата се превръщаше в нещо неудържимо, грозно.

- Къде е той, Елена? - запита Тайлър, и тя видя триумфално пламъче в очите му. Това му доставяше удоволствие.

- Не знам. - прошепна ядосано тя, изпълнена с желание да го удари.

- Трябва все още да е тук! Намерете го! - раздвижиха се, сочейки и бутайки се.

Украсата бе избутвана и премахвана от пътя.

Сърцето на Елена биеше неудържимо. Вече не беше обикновена тълпа, бе разярена, готова да линчува. Ужаси се какво ще стане със Стеф`ан, ако го намереха. Но ако се опиташе да го предупреди, Тайлър щеше да разбере къде е.

Огледа се отчаяно. Бони все още стоеше вперила очи в мъртвешкото лице на г-н Танер. Никаква помощ. Потърси някой в навалицата и намери Мат.

Той изглеждаше объркан и ядосан, русата му коса бе разрошена, бузите му пламтяха и се потяха. Момичето вложи цялата сила на духа си в призива за помощ. Моля те, Мат, не може да вярваш на това. Знаеш, че не е вярно. - усилено мислеше тя.

Но очите му показваха, че не е сигурен. В тях се четеше объркване и безпокойство.
Моля те, Елена продължаваше, гледайки дълбоките му сини очи. О, хайде Мат само ти можеш да го спасиш. Дори да не вярваш, поне се опитай… моля те…

Забеляза как се променя лицето му, объркването изчезна и неговото място зае непоколебимост. Погледа я още малко и накрая кимна окончателно и се прокрадна в роптаещата, бунтуваща се тълпа.

Разбутваше хората, докато не си направи пътека до салона. Имаше някакъв осмокласник, който стоеше до вратата на мъжката съблекалня. Каза им, че всеки момент ще се разпадат украсите и докато вниманието им бе отклонено, отвори вратата и влезе вътре. Огледа се, неискайки да вика. Помисли, че сигурно Стеф`ан е чул целия шум навън, сигурно вече бе навън, но тогава Мат видя тъмната фигура върху белите плочки.

- Стефан! Какво стана? - за момент, помисли, че пред него има труп. Когато коленичи, обаче забеляза движение.

- Хей, добре ли си, седни внимателно. Добре ли си?

- Да. - отвърна той. Не изглеждаше добре, помисли си приятеля му. Лицето му бе бяло като платно и зениците доста разширени. Изглеждаше дезориентиран и болен. - Благодаря ти.

- След минута няма да ми благодариш. Трябва да се махаш оттук, приятелю. Не ги ли чуваш? Търсят те?

Стеф`ан се обърна към салона, ослушвайки се. Разбираше. - Кой ме търси? Защо?
- Всички. Няма значение. Важното е сега да се махнеш преди да дойдат тук. - докато Стеф`ан продължаваше да мига объркано, Мат добави. - Имаше нова атака,т ози път върху Танер, г-н Танер. Мъртъв е Стеф`ан, и мислят, че ти си го убил.
Сега вече виждаше разбирането в очите на Стеф`ан. Разбиране и страх, какъвто Мат не бе виждал тази вечер. Стисна рамото на другаря си.

- Знам, че не си го направил. Те също ще го разберат, когато се замислят. Но засега ще е по-добре да се махнеш.

- Да се махна... да. - каза Стеф`ан. Вече не бе дезориентиран и думите му станаха измъчени. - Ще... се махна.

- Стеф`ан...

- Мат. - Зелените очи потъмняха и загоряха, и Мат усети, че не може да откъсне своите от тях. - Елена невредима ли е? Добре. Грижи се за нея. Моля те.

- Стефан, какво говориш? Ти си невинен. Това бързо ще отшуми...

- Просто се грижи за нея.

Мат отстъпи, все още гледайки покоряващите зелени очи. После бавно кимна.

- Ще го направя. - обеща тихо и проследи как Стеф`ан напусна.





Превод: †ГрафИня Де Ла БлуУд†
Редакция: Lady Vampire

Елена стоеше в кръг от възрастни и полицаи, чакайки за шанс да избяга. Тя знаеше че Мат е предупредил Стеф`ан на време, лицето му `и казваше това, но той неможеше да се доближи достатъчно близо до нея за да говорят.
Най-накрая, цялото внимание се премести към тялото, тя се отдалечи от групата и се отправи към Мат.

- Стеф`ан избяга на време. – каза той, погледа му върху групата от възрастни. – Но той ми каза да се погрижа за теб, и искам да стоиш тук.

- Да се погрижиш за мен?

Тревога и съмнение премина през Елена. След това, почти като шепот, тя каза:

- Разбирам.

Тя се замисли за момент и след това заговори внимателно.

- Мат, имам нужда са си измия ръцете. Бони ме изцапа с кръв. Стой тук, ще се върна.

Той започна да протестира, но тя вече си отиваше. Тя показа изцапаните си ръце в обяснение, когато стигна до вратата за женската съблекалня и учителят който стоеше там я пусна да мине. Най-после в съблекалнята, както и да е, тя продължи напред, към далечната врата и в тъмната част на училището. И от там, в нощта.

- „Zuccone!” – помисли си Стеф`ан, грабвайки библиотеката и събаряйки я, пращайки нещата да летят. – „Глупак! Сляп, омразен глупак. Как може да е толкова глупав? Да намери място тук с тях? Да бъде приет като един от тях? Той сигурно е бил луд да си мисли че е възможно."

Той грабна един от големите тежки куфари и го хвърли през стаята, където се разби в отсрещната стена, тресейки прозореца.

- „Глупак, глупак.”

Кой беше след него? Всички. Мат го каза.

- „Имаше друга атака… Мислят че ти си бил.”

Значи, за първи път, като че ли варварите, добре живеещите хора със страха си от всичко непознато, са прави. Кой друг би обяснил какво е станало? Той чувстваше слабостта, острата болка, бързото движение на бъркотията, и тогава тъмнината го обзе. Събуди се когато чу Мат да казва на друг човек за грабежа, нападателя. Ограбен не само от кръвта му, но и от живота му. Как би си обяснил това освен ако той, Стеф`ан не е убиеца?

Убиец, това беше той. Зъл. Същество родено в тъмнината, предопределен да живее, ловува и крие завинаги. Добре тогава защо да не убива? Защо да не задоволи природата си? След като неможе да го промени, той може да `и се наслаждава. Той би направил това, ако тъмнината в този град не го мразеше, която го преследваше дори сега.

Но първо… той беше жаден. Вените му горяха като мокра жица, гореща жица. Той имаше нужда да се нахрани… скоро… сега.

Пансиона беше тъмен. Елена почука на вратата, но не получи отговор. Гръм пукна над нея. Но все още нямаше дъжд.

След третото почукване, тя пробва вратата и я отвори. Вътре, къщата беше тиха и катранена черна. Тя намери пътя за стълбите чрез напипване и се качи.

Вторият етаж беше тъмен както долу, и тя се спъна, опитвайки да намери спалнята със стълби към третият етаж. Слаба светлина се показваше на края на стълбите и тя се покачи нагоре, чувствайки стените, които сякаш я затваряха от всички страни.
Светлината идваше от затворената врата. Елена влезе бързо.

- Стеф`ан. – прошепна тя и тогава извика по-силно. – Стеф`ан, аз съм.
Никакъв отговор. Тя хвана дръжката и отвори вратата, оглеждайки се.

- Стеф`ан…

Тя говореше на празна стая.

Стая в пълен хаос. Изглеждаше сякаш някакъв огромен вятър я беше преобърнал, оставяйки разрушение след себе си. Куфарите които стояха в краищата, толкова спокойни сега лежаха в единият ъгъл, капаците им отворени, съдържанията им разхвърлени из пода. Единият прозорец беше разбит. Всичките притежания на Стеф`ан, всички неща които се пазеха толкова старателно и изглеждаха като награди, бяха захвърлени като боклук.

Ужас премина през Елена. Гневът, насилието в тази сцена на опустошение бяха болезнено чисти, и те я караха да се чувства почти замаяна. Някой който извършва насилие по история, каза го Тайлър.

- „Не ме е грижа.” – помисли си тя, гняв се надигна и избутваше страха. – „Не ме е грижа за нищо, Стеф`ан. Все още искам да те видя. Но къде си ти?”

Капандурата на тавана беше отворена и студен въздух идваше от там.

- „О!” – помисли си Елена, и тя почувства внезапна вълна от страх.

Този покрив беше толкова висок…

Тя никога те се беше качвала по стълбата, а дългата `и тениска правеше всичко по-лошо. Тя се показа през капандурата бавно, коленичейки по покрива и след това изправяйки се. Тя видя тъмна фигура в ъгъла и тя се обърна към нея бързо.

- Стеф`ан, дойдох… - тя започна и спря веднага, защото блясък от мълния освети небето, точно когато фигурата в ъгъла се обърна.

И след това, сякаш всяко лошо предчувствие, всеки страх и кошмар който тя някога е имала се превърна в истина наведнъж. Беше отвъд крясъците. Беше отвъд всичко.

- „О, Господи… не.” – Умът `и отказваше да направи връзка с това което очите `и виждаха. – „Не. Не.” – Тя не трябваше да гледа това, нетрябваше да вярва…

Но това не `и помагаше да вижда. Дори ида си затвореше очите, всеки детайл от сцената беше запаметен в паметта `и. Сякаш блясъка от светкавицата обагрящ всичко наоколо беше в ума `и за винаги.

Стеф`ан. Стеф`ан, толкова лъскав и елегантен в обикновените му дрехи, в неговото черно кожено яке с дигната яка. Стеф`ан, със своята тъмна коса като един от мътните буреносни облаци зад него. Стеф`ан беше хванат от блясъка на светкавицата, на половина обърнат към нея, тялото му извито като на животно, със зъби като на свирепо животно на лицето си.

И кръв. Тази арогантна, чувствителна и сладострастна уста беше изцапана с кръв. Изглеждаше ужасно червена на бледността на кожата му, срещу острата бледност на оголените му зъби. В ръцете му беше тялото на жертвата – траурен гълъб, бял като тези зъби, с разперени крила. Друг лежеше на краката си на земята като смачкана и захвърлена носна кърпичка.

- О, Господи, не… - прошепна Елена.

Тя започна шепти, връщайки се назад, едва съзнавайки какво прави в момента. Умът `и просто неможеше да се справи с ужаса, мислите `и се въртяха диво в паника, като мишка опитваща се да избяга от клетка. Тя неможеше да повярва това, неможеше. Тялото `и беше пълно с непоносимо напрежение, сърцето `и избухваше, главата `и се въртеше.

- О, Господи, не…

- Елена!

По-ужасно от всичко, е да види Елена Стеф`ан с лице на животно, да види озъбената промяна от шок и отчаяние.

- Елена, моля те. Моля те, недей…

- О, Господи, не…

Писъците се опитваха да излязат от гърлото `и. тя се върна още по-нататък, спъвайки се, когато той пристъпи към нея.

- Не!

- Елена, моля те… бъди внимателна…

Това ужасно нещо, нещата на лицето на Стеф`ан, идваха след нея, зелените очи горяха. Тя се строполи на земята, когато той направи още една крачка, с протегната ръка. Толкова дълга, ръка с тънки пръсти, които разрошваха косата `и нежно.

- Не ме докосвай! – плачеше тя.

И след това извика, движението `и я доведе до железният парапет на покрива. Беше желязо което я стояло там близо век и половина, и на места беше ръждиво. Тежестта на Елена срещу желязото беше твърде много, тя почувства как пада. Тя чу раздиращият звук от натовареното желязо и шума от гората се смеси с писъка `и. И след това нямаше нищо зад нея, нищо за което да се хване, а тя падаше.

В този момент, тя видя лилавите облаци, тъмният обем на сградата до нея. Сякаш имаше достатъчно време да ги види чисто, и да почувства безкраен ужас, докато падаше.

Но ужасното разбиване така и не дойде. Внезапно имаше ръце около нея, подкрепяйки я в празнотата. Имаше бавно тупване и ръцете се стегнаха, имаше тежест срещу нея, поглъщаща удара. След това всичко беше тихо.

Тя намери себе си неподвижна обградена в тези ръце, опитвайки се да си поеме дъх. Опитвайки се да повярва на още едно невъзможно нещо. Тя беше паднала от триетажна сграда и все още беше жива. Стоеше в градината зад пансиона, в абсолютна тишина между плясъците от гръмотевиците, с паднали листа където трябваше да лежи потрошеното `и тяло.

Бавно, тя се вторачи в лицето на този който я държеше. Стеф`ан.

Имаше твърде много страх, твърде много удари тази вечер. Тя неможеше да реагира повече. Можеше само да го гледа с учудване.

Имаше толкова тъга в очите му. Тези очи които пламтяха като зелен лед сега бяха тъмни, празни, безполезни. Същият поглед който тя беше видяла в стаята му, само че сега беше по-лош. Сега имаше само омраза смесена с тъга и горчиво порицаване. Тя неможеше да го осмисли.

- Стеф`ан. – прошепна тя, чувствайки тази тъга да навлиза в нейната душа.
Тя все още можеше да види обагрените с червено устни, но сега събуждаха само трепет от съжаление заедно с несъзнателен ужас. Да бъде толкова сам, толкова неземен и сам…

- О, Стеф`ан. – прошепна тя.

Нямаше отговор в тези пусти, изгубени очи.

- Ела. – каза той тихо, и я остави да се облегне на къщата.

Стеф`ан почувства прилив от срам когато достигнаха третият етаж и разрушението в стаята му. Това че Елена, от всички хора, трябваше да види тази непоносимост. Но след това може би също ще разбере какво наистина беше той, какво може той.
Тя се движеше бавно, смаяно към леглото и седна. Тогава тя го погледна, сенчестите `и очи срещаха нейните.

- Кажи ми. – беше всичко което каза.

Той се засмя за кратко, без настроение и видя нейният трепет. Накара го да се мрази повече.

- Какво искаш да знаеш? – каза той.

Той сложи крак на капата на един от отворените куфари и се изправи пред нея почти предизвикателно, посочвайки стаята с жест.

- Кой направи това? Аз.

- Ти си силен. – каза тя, с очи към преобърнатия куфар.

Нейното втренчване се насочи нагоре, сякаш си припомняше какво се случи на покрива.

- И бърз.

- По-силен от човек. – каза той, с преднамерено наблягане на последната дума.

Защо сега тя не се страхуваше от него, защо не го гледаше със същата омраза както преди? Не го беше вече грижа какво си мисли тя.

- Рефлексите ми са по-бързи, по-гъвкав съм. Трябва да съм. Аз съм ловец. – каза той сурово.

Нещо в погледа `и го накара да си спомни момента когато го прекъсна по-рано. Той избърса устата си с опакото на ръката си, след това отиде да вземе чаша вода която стоеше невредима. Можеше да усети погледа `и върху него докато пиеше водата и избърсваше устата си отново. О, все още го беше грижа какво си мисли тя.

- Ти можеш да ядеш и пиеш… други неща. – каза тя.

- Нямам нужда от тях. – каза тихо той, чувствайки се уморен и подтиснат. – Не се нуждая от нищо друго. – Внезапно той се обърна и почувства страстен интерес да се издига от него отново. – Ти каза че аз съм бърз… но аз не съм такъв. Чувала ли си израза `бързият и мъртвият`, Елена? Бързина означава живот, това е за тези които са живи. Аз съм другата половина.

Той можеше да види че тя трепереше. Но гласа `и беше спокоен, а очите `и никога ненапуснаха неговите.

- Кажи ми. - каза тя отново. - Стеф`ан, имам правото да знам.

Той разпозна тези думи. И бяха истински както когато за първи път ги каза.

- Да, мисля че имаш. – каза той, а гласа му беше изморен и твърд.

Той гледаше към счупеният прозорец за няколко сърдечни удари и след това погледна към нея и заговори равно.

- Роден съм в късните години на петнадесети век. Можеш и да повярваш на това?

Тя погледна към предметите които лежаха, където той ги беше разхвърлил от секцията с едно яростно движение на ръката си. Гулдените, чашата, ножа му.

- Да. – каза тя нежно. – Да, вярвам ти.

- И искаш да знаеш още? Как съм станал такъв?

Когато тя кимна, той се обърна към прозореца отново. Как би могъл да `и каже това? Той, който криеше тези въпроси от толкова дълго, който стана такъв експерт в криенето и маменето.

Имаше само един начин,и той беше да `и каже цялата истина, нищо не скривайки. Да каже всичко преди нея, да направи това което не е предлагал на никоя друга душа.
И той искаше да го направи. Дори така, той знаеше че това ще я накара да се отдалечи т него на края, той имаше нужда да покаже какво беше пред Елена.

И така, гледайки към тъмнината отвъд прозореца, където проблясъци от синя ослепяваха понякога със светлина небето, и той зеапочна.

Говореше спокойно, без емоции, внимателно подбирайки думите. Той разказа за баща си, този твърд ренесансов човек, и за света във Флоренция, и за имението му там. Каза `и за учението му е за амбициите му. За брат си, който беше толкова различен от нея, и за болните чувства между тях.

- Незнам кога започна да ме мрази Деймън. – каза той. – Беше така от дълго време, от както се помня. Може би защото майка ми никога не се възстанови след раждането ми. Тя почина няколко години по-късно. Деймън я обичаше много и винаги ме обвиняваше за това. – Той спря за момент и показа. – И след това, по-късно, имаше момиче.

- Тази на която ти напомням? – каза нежно Елена. Той потвърди. – Тази… - каза тя по-колебливо. - …която ти е дала този пръстен?

Той хвърли поглед надолу към сребърният пръстен на пръста му, след това срещна нейният поглед. Бавно, той махна пръстена който носеше на верижка под тениската си и го погледна.

- Да. Това е нейният пръстен. – каза той. – Без такъв талисман, ние умираме на слънчева светлина в пламъци.

- Тогава тя е била… като теб?

- Тя ме направи такъв какъвто съм сега.

Несигурно, той `и каза за Катерина. За красотата на Катерина и сладост, и за любовта си към нея. И за тази на Деймън.

- Тя беше твърде гальовна, пълна с твърде много обич. – каза с най-после той с болка. – Тя даде от своята обич на всеки един от нас, включително и на брат ми. Но накрая, ние `и казахме че трябва да избира между нас двамата. И тогава… тя дойде при мен.

Спомена за тази нощ, за тази сладост, ужасната нощ се върна стремително. Тя дойде при него. И той беше толкова щастлив, пълен с толкова страхопочитание и радост. Той се опита да каже това на Елена, да намери точните думи. Цялата тази нощ той беше толкова щастлив, дори и на следващата сутрин, когато се събуди и нея я нямаше, той беше възкачен с най-голямото щастие…

Може да се каже че почти е било като сън, но двете малки дупки на врата му бяха истински. Беше изненадан да открие че не го боляха и изглеждаха отчасти зараснали вече. Бяха скрити от високата яка на ризата му.

Кръвта `и гореше във вените му, помисли си той, и много думи накараха сърцето му да бие по-силно. Беше дала своята сила на него. Беше избрала него.

Той дори се усмихваше на Деймън, когато се срещнаха на уреченото място вечерта. Деймън отсъстваше от къщата цял ден, но той се показа точното място в градината на време, и стоеше опрян на дървото, навивайки своят ръкав. Катерина закъсняваше.
- Може би е уморена. – предполагаше Стеф`ан, гледайки обагреното като пъпеш небе, променяйки се в дълбоко нощно синьо. Той се опитваше да запази срамежливата нотка в гласа си. – Може би се нуждае от повече почивка от обикновено.

Деймън хвърли бърз поглед към него, тъмните му очи пронизвайки под правата ми черна коса.

- Може би. – каза той, с висока нотка, сякаш имаше да казва още нещо.

Но след това те чуха лека стъпка по земята, и Катерина се появи пред тя с кутия за бижута. Тя носеше своята бяла рокля, и беше красива като ангел.

Имаше усмивка и за двамата. Стеф`ан върна усмивката учтиво, издавайки своята тайна само с погледите си. След това той чакаше.

- Накарахте ме да направя моят избор. – каза тя, гледайки първо към него и след това към брат му. – И сега Вие дойдохте в уреченият час от мен, и сега ще Ви кажа моят избор.

Тя протегна малката си ръка, тази с пръстена, и Стеф`ан погледна камъка, осъзнавайки че е същият дълбоко син като нощното небе. Сякаш Катерина беше взела част от нощта със себе си, завинаги.

- И двамата сте виждали този пръстен. – каза тя тихо. – И знаете че без него аз ще умра. Не е лесно да имаш такъв направен талисман, но за щастие моето момиче Гъдрен е умна. И има много майстори на сребро във Флоренция.

Стеф`ан слушаше без разбиране, но когато тя се обърна към него той `и се усмихна отново, насърчително.

- И така, - каза тя, втренчвайки се в очите му. – Имам подарък за теб.

Тя взе ръката му и сложи нещо на нея. Когато погледна разбра че има пръстен същият като нейният, но по-голям и по-тежък, и не сребърен, а златен.

- Не се нуждаеш от него все още за да се изправиш пред слънцето. – каза тя нежно, усмихвайки се. – Но много скоро ще ти потрябва.

Гордост и възторг го накараха да замълчи. Той посегна за ръката `и, искайки да я обгърне в ръцете си точно сега, дори пред Деймън. Но Катерина се обърна.

- И за теб, - каза тя, и Стеф`ан си помисли че слуха му го предаваше, със сигурност топлината, нежността в гласа на Катерина неможе да са за брат му. – …за теб също. Ще имаш нужда от него много скоро.

Очите на Стеф`ан сигурно също го предаваха. Те му показваха нещо което беше невъзможно, нещо което неможе да се случи. На ръката на Деймън Катерина слагаше пръстен който беше същият като неговият.

Тишината която последва беше пълна, като тишината след края на думите.

- Катерина… - Стеф`ан едва можеше да каже думите. – Как може да даваш това на нег? След всичко което споделихме…

- Какво сте споделили? – Гласът на Деймън беше като удар от камшик и той се обърна към Стеф`ан ядосано. – Снощи тя дойде при мен. Изборът е вече направен.

И Деймън смъкна на долу високата си яка и показа две малки дупки на шията си.

Стеф`ан се втренчи в тях, борейки се със светлината. Бяха идентични като неговите.
Той разтресе глава в знак на обърканост.

- Но, Катерина… това не беше сън. Ти дойде при мен…

- Дойдох и при двама Ви.

Гласът на Катерина беше спокоен, дори мил, а очите `и бяха ясни. Тя се усмихна на Деймън след това на Стеф`ан и се обърна.

- Това ме отслаби, но се радвам че го направих. Невиждате ли? – продължи тя, докато те се бяха втренчили в нея, твърде шокирани за да говорят. – Това е моят избор! Обичам и двама Ви, и няма да откажа на никой от Вас. Сега тримата ще сме заедно и щастливи.

- Щастливи… - възмути се Стеф`ан.

- Да, щастливи! Тримата ще бъдем съдружници, щастливи съдружници, завинаги. – Гласът `и се повиши и светлината от лъчезарното дете се показа в очите `и. – Ще бъдем заедно завинаги, никога няма да се разболяваме, никога няма да остаряваме, до края на света! Това е изборът ми.

- Щастливи… с него? – гласът на Деймън трептеше от гняв, и Стеф`ан видя че нормалният му сдържан брат беше бял от радост. – С това момче по между ни, този бърборко, този малък образец на целомъдрие? Аз дори немога да стоя на една страна с него. Моля се на Господ да не го видя отново, никога да не чуя гласа му отново!

- И аз се моля за същото за теб, братко. – изръмжа Стеф`ан, сърцето му беснееше в гърдите.

Това е по вина на Деймън, той е отровил ума на Катерина, за да незнае какво да прави.

- И аз съм почит склонен за това. – добави той свирепо.

Деймън не обърка неговото значение.

- Тогава си вземи меча, ако го намериш. – изсъска той, а очите му бяха черни и заплашителни.

- Деймън, Стеф`ан, моля Ви! Моля Ви, недейте!

Катерина плачеше, заставайки между тях, хващайки ръката на Стеф`ан. Тя ги гледаше, сините `и очи пълни с шок и блестящи с непроронени сълзи.

- Помислете какво казвате. Вие сте братя.

- Не по моя грешка. – изскърца Деймън, казвайки думите като проклятие.

- Неможете ли да се помирите? Заради мен, Деймън… Стеф`ан? Моля ви.

Част от Стеф`ан искаше да се слее с отчаяния вид на Катерина, със сълзите `и. Но наранената гордост и ревност бяха твърде силни, и знаеше че лицето му е сурово и твърдо, като това на Деймън.

- Не. – каза той. – Неможем. Трябва да е единият или другият, Катерина. Никога няма да те споделя с него.

Ръката на Катерина падна от рамото му, и сълзите започнаха да падат от очите `и, огромни капки се разбиваха в бялата `и рокля. Тя улови дъха си във внезапен плач. След това, все още плачеща, тя вдигна дрехите си и побягна.

- И след това Деймън взе пръстена който тя му даде и си го сложи. – каза Стеф`ан, гласът му дрезгав и емоционален. – И той ми каза `Ще я имам, братко.`. И той замина. – Той се обърна мигайки, сякаш се излиза на светло от тъмно, и след това погледна Елена.

Тя стоеше тихо на леглото, гледайки го с този очи, които толкова много приличаха на тези на Катерина. Особено сега когато бяха пълни с тъга и страх. Но Елена не избяга. Тя му говореше.

- И… какво стана след това?

Ръцете на Стеф`ан се стиснаха силно, рефлексивно, и той се махна от прозореца. Не този спомен. Той неможеше да изтърпи този спомен, много или малко да каже. Как би могъл да направи това? Как би могъл са завлече Елена в тъмнината и да `и покаже ужасните неща криещи се там?

- Не. – каза той. – Немога. Немога.

- Трябва да ми кажеш. – каза ят нежно. – Стеф`ан това е краят на историята, нали? Това е зад твоите стени, от което се страхуваш да ми покажеш. Но ти трябва да ме оставиш да видя. О, Стеф`ан неможеш да спреш сега.

Той можеше да почувства как ужаса минаваше през него, прозяващият се ров който виждаше толкова чисто, чувствайки го толкова чисто онзи ден преди време. Денят в който всичко свърши… денят в който всичко започна.

Той усети че някой взе ръката му и когато погледна, видя пръстите на Елена сключени с неговите, давайки му топлина, давайки му сила. Нейният поглед беше към неговият.

- Кажи ми.

- Искаш да знаеш какво се случи след това, какво стана с Катерина? – прошепна той. – Тя потвърди, очите `и почит слепи, но все още стабилни. – Ще ти кажа, тогава. Тя почина на следващият ден. Моят брат Деймън и аз, ние я убихме.



Превод: Lady Vampire
Редакция: Lady Vampire

Елена почувства как кожата `и потръпва при тези думи.

- Не говориш сериозно. – каза тя разтреперано. - Тя си спомни какво беше видяла на покрива, кръвта стичаща си по устните на Стеф`ан, и тя се принуди да не се отдръпва от него. – Стеф`ан, познавам те. Не може да си сторил това...

Той игнорира протеста `и, просто продължи да зяпа с очи, които горяха като зеления лед на дъното на ледник. Той гледаше през нея, в някаква непонятна далечина.

- Когато лежах на леглото онази нощ, надявах се срещу надеждата, че тя ще дойде. Вече забелязвах някой от промените в мен. Можех да виждам по-добре в тъмното; изглеждаше, че мога да чувам по-добре. Чувствах се по-силен, отколкото някога съм бил, изпълнен с някаква стихийна енергия. И бях гладен. Бях по-гладен от колко си бях представял. На вечеря открих, че обикновената храна и напитки не ме задоволяват. Не можех да разбера това. И тогава видях белият врат на една от персонала, и тогава разбрах защо. – той си пое дълбок дъх, очите му тъмни и измъчени. – Тази нощ, устоях на нуждата, макар че беше нужна цялата ми воля. Мислех си за Катерина, и се молех да дойде при мен. Молех се! – той се засмя за кратко. – Ако същество като мен може да се моли.

Пръстите на Елена бяха вцепенени в неговата хватка, но тя се опита да ги свие, да го окуражи.

- Продължавай, Стеф`ан.

Сега той нямаше проблем с говора. Сякаш беше забравил присъствието `и, сякаш разказваше историята за себе си.

- На следващата сутрин, нуждата беше станала по-силна. Сякаш собствените ми вени бяха пресъхнали и се пукаха, отчаяни за влага. Знаех, че нямаше да издържа дълго.

- Отидох до покоите на Катерина. Исках да я питам, да `и се извиня... – гласа му потрепна. Той направи пауза и след това продължи. – Но Деймън вече беше там, чакаше пред вратата. Можех да видя, че той не е устоял на нуждата. Блясъка на кожата му, подскачането в походката му, ми каза това. Той изглеждаше толкова доволен, като нахранена котка.

- Но той нямаше Катерина. `Удряй колкото си искаш`, каза ми той, `но женския дракон вътре няма да те пусне. Вече опитах. Да превземем ли властта `и, ти и аз?`

- Аз нямаше да му отговоря. Погледа в очите му, хитрия, само-задоволен поглед, ме отвръщаше. Потропах на вратата за да събудя... – той млъкна, и пак се засмя без хумор. – Щях да кажа `да събудя мъртвите`. Но мъртвите не са толкова трудни за събуждане, нали? – след момент, той продължи.

- Прислужницата, Гъдрен, отвори вратата. Имаше лице като плоска бяла чиния, и очи като черно стъкло. Попитах я дали мога да видя господарката `и. Очаквах да ми каже, че Катерина спи, но вместо това Гъдрен просто ме погледна, и после към Деймън, зад рамото ми.

- `Аз не можех да му кажа`, каза тя най-сетне, `но ще кажа на теб. Моята господарка Катерина, не е вътре. Тя излезе рано тази сутрин, да се разходи из градината. Каза, че има нужда да остане сама с мислите си.

- Бях изненадан. `Рано тази сутрин?` - казах аз.

- `Да`, отговори тя. Погледна към двама ни, мен и Деймън без предпочитания. ‘Моята господарка беше много нещастна миналата нощ.’, каза тя сякаш е нещо незначително. ‘Цяла вечер тя ридаеше.’

Когато тя каза това, странно чувство ме обля. Не бях само засрамен и съсипан, че съм направил Катерина нещастна. Страхувах се. Забравих страха и слабостта си. Дори забравих ненавистта ми към Деймън. Бях изпълнен с бързина и с много енергия. Обърнах се към Деймън и му казах, че трябва да намерим Катерина, за моя изненада той само кимна.

Започнахме да претърсваме градините, викайки името на Катерина. Спомням си напълно как изглеждаше този ден. Слънцето блестеше върху високите кипарисни вървете и върху боровете в градината. Деймън и аз бягахме между тях, движейки се все по-бързо, и викахме. Продължавахме да я викаме...

Елена можеше да усети вълнението в тялото на Стеф`ан, която минаваше през тънките й пръсти. Той дишаше бързо но повърхностно.

Той почти беше достигнал края на градините, когато се сетих за място, което Катерина обичаше. Беше малко по-настрани, близо до стената до лимоновото дърво. Отивах натам, крещях името й. Но когато се приближих по-близо, спрях да крещя. Почувствах... страх – ужасно предчувствие. И знаех, че не трябва... не трябва да продължавам...

- Стеф`ан! – каза Елена. Той я нараняваше, пръстите му стискаха нейните, премазваха ги. Треперенето преминаваше през нея, и се превръщаше в тръпки. – Стеф`ан, моля те!

Но той не даде знак, че я чува.

Беше като... кошмар... всичко се случваше толкова бавно. Не можех да се движа... и все пак трябваше. Трябваше да продължа да вървя. С всяка стъпка, страхът се засилваше. Можех да го подуша. Миришеше да то горяща мазнина. Не трябва да отивам там... не искам да виждам...

Гласа му беше станал висок и настойчив, дъхът му беше накъсан. Очите му бяха широки и нефокусирани, като на ужасено дете. Елена изтръгна пръстите си с другата си ръка.

- Стеф`ан, всичко е наред. Ти не си там. Ти си тук с мен.

- Не искам да виждам... но не мога да се спра. Има нещо бяло. Нещо бяло под дървото. Не ме карай да го поглеждам!

- Стеф`ан, Стеф`ан, погледни ме!

Той не можеше да я чуе. Думите му излизаха с тежки въздишки, сякаш не можеше да ги контролира, не можеше да ги изкара достатъчно бързо.

- Не мога да се приближа повече...но мога. Виждам дървото, стената. И това бялото. Зад дървото. Бяло, позлатено отдолу. И тогава разбрах, разбрах, движих се към него, защото това беше нейната рокля. Бялата рокля на Катерина. Заобиколих дървото и я видях на земята и беше истина. Беше роклята на Катерина... – гласът му се изпълни с неописуем ужас. - ...но Катерина не беше в нея.

Елена почувства вятър, сякаш тялото й беше сложено в леден блок. Кожата `и залепна за неговата, опита се да говори но не можа. Той продължаваше, сякаш не можеше да контролира ужаса.

- Катерина не беше там, сигурно всичко беше шега, но роклята `и е на земята и е пълна с пепел. Като пепелта в камината, но тази миришеше на изгорена плът. Смърдеше. Миризмата ме караше да ми се повдигне и да припадна. До ръкава на роклята има хартия. И на скалата, малко по-настрани имаше пръстен. Пръстена имаше син камък, пръстена на Катерина. Пръстена на Катерина... – изведнъж той извика ужасено. – Катерина какво си направила? – след това падна на колене, освобождавайки пръстите на Елена най-сетне, за да зарови лицето си в ръцете си.

Елена го държеше сякаш утешаваше ридаещо дете. Тя държеше раменете му, дърпайки го към кръста си.

- Катерина е свалила пръстена си. – прошепна тя. Не беше въпрос. – Изложила се е на слънце.

- Риданията му продължаваха, докато тя го държеше до полата си, и обгръщаше раменете му. Тя промърмори безсмислици, за да го събуди, избутвайки собствения си ужас. И, най-сетне, той утихна и разкри лицето си. Той проговори заглушено, но изглежда се беше завърнал към настоящето, беше се върнал.

- На пергамента имаше бележка, за мен и Деймън. Пишеше, че тя е била егоистка, искайки да има двама ни. Пишеше... че тя не е можела да понесе да е причината за караниците с брат ми. Надявала се е, че след като тя вече не е на пътя ни, ние вече няма да се мразим. Тя го е направила, за да ни събере.

- О, Стеф`ан. – прошепна Елена. Тя почувства изгарящи сълзи да запълват очите `и със съчувствие. – О, Стеф`ан, толкова съжалявам. Но не виждаш ли, след всичко това време, че това което е направила Катерина е било грешно? Било е егоистично, даже да е било неин избор. Нямало е нищо общо с теб, или с Деймън.

Стеф`ан разтърси главата си, отвръщайки на тези думи.

- Тя даде живота си...за това. Ние я убихме. – той се беше изправил вече. Но очите му все още бяха далечни, почернели, и приличаше на малко момче.

- Деймън се появи зад мен. Взе бележката и я прочете. И тогава... мисля, че полудя. И двамата полудяхме. Бях вдигнал пръстена на Катерина, и той се опита да го вземе. Не трябваше да се опитва. Боричкахме се. Казахме си ужасни неща. Всеки обвиняваше другия за случилото се. Не се сещам как се върнах в къщата, но внезапно държах меча си. Биехме се. Исках да унищожа това арогантно лице завинаги, да го убия. Спомням си че баща ми крещеше от къщата. Биехме се усилено, преди да ни достигне.

- И бяхме равностойни. Но Деймън винаги е бил по-силен от мен, и този ден изглеждаше по-бърз, също, сякаш се беше променил повече отколкото бях аз. И докато баща ми все още крещеше през прозореца усетих острието на Деймън да се забива в мен. После усетих как минава през сърцето ми.

Елена гледаше, слисана, но той продължи.

- Усетих болка от стоманата, усетих как минава през мен дълбоко, дълбоко навътре. През цялото ми тяло. И тогава силите ме напуснаха и паднах. Лежах там, на земята.

Той погледна към Елена и довърши просто.

- И така... умрях.

Елена беше замръзнала, сякаш леда който чувстваше отвътре в гърдите и беше я обгърнал.

- Деймън се приближи до мен и се наведе. Можех да чуя риданията на баща ми от далече, и виковете на прислугата, но единственото, което можех да видя беше лицето на Деймън. Тези черни очи, които бяха като безлунна нощ. Исках да го нараня, заради това което ми беше причинил. За всичко което ми беше сторил, и на Катерина. – Стеф`ан млъкна за момент, и след това каза, сякаш на сън. – И затова вдигнах меча си и го убих. С последните си сили, пронизах брат си през сърцето.

Бурята продължаваше, и защото имаше счупен прозорец, Елена можеше да чуе нежните стонове на нощта, песента на щурците, вятъра който бучеше през дърветата. В стаята на Стеф`ан беше тихо.

- Нищо друго не знаех, докато не се събудих в гробницата си. – каза Стеф`ан. Той се наклони назад, далеч от нея, и затвори очите си. Лицето му беше тъмно и разтревожено, но онзи поглед като на дете беше изчезнал.

- И двамата аз и Деймън бяхме пили достатъчно от кръвта на Катерина, за да ни задържи от истинската смърт. Вместо това се променихме. Събудихме се заедно в гробницата ни, облечени в най-хубавите си дрехи, лежахме един до друг. Бяхме прекалено слаби, за да се нараним един друг; кръвта беше едва достатъчна. И бяхме объркани. Извиках Деймън, но той избяга в нощта.

- За щастие, били сме погребани в пръстените, които Катерина ни даде. И открих нейния пръстен в джоба си. – сякаш несъзнателно, Стеф`ан се протегна към златния халка. – Предполагам, че са си помислили, че тя го е дала на мен.

- Опитах се да се върна вкъщи. Беше глупаво. Прислужниците крещяха, когато ме видяха и започнаха да бягат. И аз избягах, също. В единственото място, където бях в безопасност, в тъмнината.

- И от тогава там седях. Там принадлежа, Елена. Убих Катерина с гордостта си и завистта си, и убих Деймън с омразата си. Но направих нещо по-лошо от това да убия брат си. Проклех го.

- Ако не беше умрял тогава, с кръвта на Катерина толкова силна във вените му, щеше да оцелее. По това време кръвта щеше да е станала слаба, и ефекта щеше да е отминал. Щеше да се превърне в нормален човек отново. Когато го убих тогава, го осъдих на живот в тъмнината. Отнех единствения му шанс за спасение.

Стеф`ан се изсмя горчиво.

- Знаеш ли какво значи името Салваторе на италиански, Елена? Означава спасение, спасител. Кръстен съм така, и по Св. Стефан, първият християнски мъченик. И проклех брат си в Ада.

- Не. – каза Елена. И след това с по-силен глас, тя каза. – Не, Стеф`ан. Той се е проклел сам. Той те е убил. Но какво стана с него след това?

- За известно време се присъедини към една от Свободните Компании, безмилостни прокажени, която работа е да крадат и грабят. Той се скиташе из страната с тях, биейки се и пиейки кръвта на жертвите му.

- Аз живеех зад градските порти тогава, наполовина изгладнял, с животни като жертва, и аз самия бях животно. За дълго време, не бях чувал нищо за Деймън. Тогава един ден чух гласа му в главата си.

- Той беше по-силен от мен, защото пиеше човешка кръв. И убиваше. Хората имат най-силната жизнена същност, и кръвта им дава сили. И когато те са убити, дават най-силната жизнена енергия от всички. Сякаш тези последни моменти на ужас и борба в душата са най-звучни. Защото Деймън убиваше хора, той можеше да изтегли повече от Силите отколкото аз.

- Какви... сили? – каза Елена. Една мисъл се съставяше в главата й.

- Сила, както каза, бързина. Изостряне на всички сетива, най-вече през нощта. Това са основните. Ние също можем да... чувстваме съзнания. Можем да усетим присъствието им, и понякога и същността на мислите им. Можем да причиним объркване в по-слабите умове, или да ги надвием или да ги подчиним на волята си. Има и други. С достатъчно човешка кръв можем да променяме формата си, да се превръщаме в животни. И колкото повече убиваш, толкова по-силни стават Силите.

- Гласът на Деймън в главата ми беше много силен. Той каза, че сега е condottieri (господар – превод от италиански) на собствена компания и, че се връща обратно във Флоренция. Каза , че ако съм там когато пристигне ще ме убие. Повярвах му, и си тръгнах. От тогава съм го виждал един път или два пъти. Заплахата е винаги една и съща, и той винаги е по-силен от преди. Деймън използва цялата си същност, и изглежда, че се прославя с най-тъмната `и страна.

- Но това е и моя същност. Същата тъмнина е и в мен. Мислех, че ще мога да я държа под контрол, но съм грешал. Затова дойдох тук, във Фелс Чърч. Помислих си, че ако се настаня в малък град, много далеч от старите спомени, може да избягам от тъмнината. И вместо това, тази нощ, убих човек.

- Не. – каза Елена яростно. – Не вярвам в това, Стеф`ан. – Историята му я беше изпълнила с ужас и съжаление... и страх, също. Тя си признаваше това. Но отвращението й се беше изпарило, и имаше едно нещо в което беше сигурна. Стеф`ан не беше убиец. – Какво стана тази нощ, Стеф`ан? Спори ли с Танер?

- Аз... не помня. – каза той замъглено. – Използвах силите, за да го накарам д направи това, което искам. Тогава си тръгнах. Но по-късно се почувствах замаян и слабостите ме надвиха. Както беше преди. – той погледна право към нея. – Последния път когато стана беше на гробището, точно до църквата, нощта в която Вики Бенет беше атакувана.

- Но ти не си направил това? Не може да си го сторил... Стеф`ан?

- Не знам. – каза той рязко. – Какво друго обяснение трябва да има? И наистина взех кръв от онзи старец под моста, онази нощ в която вие момичета избягахте от гробището. Можех да се закълна, че не бях взел достатъчно, за да го нараня, но то почти не умря. И бях там, когато Вики и Танер бяха нападнати.

- Но не помниш да си ги атакувал. – каза Елена, облекчено. Идеята която се беше породила в съзнанието й беше почти сигурна.

- Какво значение има? Кой друг може да го е сторил, ако не аз?

- Деймън. – каза Елена.

Той потръпна и тя видя как раменете му се напрягат отново.

- Това е хубава мисъл. Надявах се да има някакво обяснение като това. Че може би ще е някой друг, някой като брат ми. Но търсих с мислите си и не открих нищо. Най-простото обяснение, е че аз съм убиеца.

- Не. – каза Елена. – Не разбираш. Няма предвид, че някой като Деймън може да е сторил нещата които видях. Има предвид, че Деймън е тук, във Фелс Чърч. Виждала съм го.

Стеф`ан само я гледаше.

- Трябва да е той. – каза Елена, поемайки дълбок дъх. – Виждала съм го да пъти, може би три. Стеф`ан, тъкмо ми разказа една дълга история, и сега аз имам да ти казвам една такава.

Тя му разказа какво се случи в салона и къщата на Бони, бързо и просто. Устните му се свиха и заприличаха на бели линии, докато му казваше как Деймън се е опитал да я целуне. Бузите й станаха горещи, когато се сети за собствения си отговор, как почти му се беше дала. Но тя каза всичко на Стеф`ан.

За гарванът, също, и всички останали странни неща, които се бяха случили след като се беше върнала от Франция.

- И Стеф`ан, мисля, че Деймън беше в Обитаваната Къща. – завърши тя. – Точно след като ти прилоша на предната врата, някой ме подмина. Беше облечен като... като Смъртта, в черно наметало и качулка, и не можех да видя лицето му. Но нещо в начина по който се движеше ми беше познато. Той беше, Стеф`ан. Деймън беше там.

- Но това пак се обяснява останалите пъти. Вики и стареца. Аз взех кръв от стареца. – лицето на Стеф`ан беше напрегнато, сякаш се страхуваше да се надява.

- Но сам каза, че не си взел достатъчно, за да го нараниш. Стеф`ан, кой знае какво се е случило на този старец след като си тръгнал? Няма ли да е най-лесното нещо на Света Деймън да го нападне тогава? Особено, ако Деймън те е шпионирал, може би в някаква друга форма...

- Като гарван. – промърмори Стеф`ан.

- Като гарван. И за Вики... Стеф`ан, ти каза, че може да предизвикваш объркване в по-слабите умове, да ги контролираш. Не може ли Деймън да ти е правил това? Да завзема съзнанието ти, както ти можеш с хората?

- Да, и да прикрива присъствието си от мен. – имаше леко вълнение в гласа на Стеф`ан. – Ето защо не е отвръщал на зова ми. Искал е да...

- Просто е искал това, което се случи да се случи. Искал е да се усъмниш в себе си, да си помислиш, че си убиец. Но това не е истина, Стеф`ан. О, Стеф`ан, сега знаеш това, и не трябва да те е страх повече. – тя се изправи, изпитвайки наслада и облекчение. Далеч от ужасната й нощ, нещо прекрасно се беше случило.

- Точно затова винаги си бил на такова разстояние от мен, нали? – каза тя, протягайки ръцете си към него. – Защото си се страхувал от това, което е можело да направиш. Но вече няма нужда от това.

- Няма ли? – каза той бързо, и очите му се взряха в опънатите й ръце, сякаш бяха две змии. – Мислиш, че няма причина, заради които да се страхувам? Деймън може да е атакувал тези хора, но той не контролира мислите ми. И ти не знаеш какви неща съм си мислил за теб.

Елена държеше гласа си равен.

- Те не искаш да ме нараниш. – каза тя позитивно.

- Не? Имало е време, когато съм те наблюдавал пред хората, когато едва се удържах да не те докосна. Когато бях толкова изкушен от бялото ги гърло, твоето малко бяло гърло с бледите сини вени под кожата... – очите му се насочиха към врата й, по начин който й напомни начина по който я гледаше Деймън, и тя почувства, че сърцебиенето й се ускори. – Време когато си мислих, че ще те хвана и ще те насиля точно там в училището.

- Няма нужда да ме насилваш. – каза Елена. Тя можеше да усети пулса си навсякъде сега; в китките си и зад клепачите си – и в гърлото си. – Взех решението си, Стеф`ан. – каза тя нежно, гледайки очите му. – Искам.

Той преглътна трудно.

- Не знаеш какво искаш.

- Мисля, че знам. Каза ми какво е било с Катерина, Стеф`ан. Искам да е така с нас. Не казвам, че искам да ме промениш. Но можем да споделим малко без да ни стане нищо, нали? Знам... – добави тя, дори още по-нежно. - ... колко много си обичал Катерина. Но нея сега я няма, и аз съм тук. И те обичам, Стеф`ан. Искам да съм с теб.

- Не знаеш за какво говориш! – той беше непоколебим, лицето му беше яростно, очите му страдащи. – Ако само веднъж сбъркам, как ще мога да се въздържа де не те превърна, или да те убия? Страстта е по-силна от колкото можеш да си представиш. Все още ли на разбираш какво съм, какво мога да правя?

Тя стоеше там и го гледаше тихо, брадичката `и леко нагоре. Изглежда това го ядосваше повече.

- Не си ли видяла достатъчно? Или трябва да ти показвам още? Можеш ли да си представиш, какво мога да направя с теб? – той застана през застиналата камина и счупи дълго парче дърво, по-здраво от двете китки на Елена взети заедно. С едно движение, той го счупи, сякаш беше клечка кибрит. – Твоите крехки кости. – каза той.

На земята лежеше една възглавница от леглото; той я взе и с един натиск на ноктите си остави повърхността разкъсана.

- Твоята мека кожа. – След това се приближи до Катерина с необикновена бързина; той беше там и държеше раменете `и още преди да е разбрала какво става. Той се вгледа в лицето `и за момент, тогава, с бързо движение вдигна косата от врата й, изтегли устните си назад.

Беше същото заплашително озъбване както на покрива, тези бели зъби оголени, кучешките зъби пораснали с невероятна дължина и острота. Това бяха зъбите на хищник, ловец.

- Белия ти врат. – каза той с разтреперан глас.

Елена стоеше парализирана за още един момент, взирайки се в това студено лице, и тогава нещо дълбоко в нея несъзнателно я обзе. Тя се протегна нагоре в окръжността описана от ръцете му и хвана лицето му между дланите си. Бузите му бяха студени срещу ръцете й. Тя го задържа така, нежно, толкова нежно, сякаш да укори здравата му хватка върху голите й рамене. И тя видя объркването бавно да се изписва на лицето му, и той осъзна, че тя не се опитваше да го отблъсне.

Елена изчака докато объркването не достигна очите му, променяйки погледа му, изглеждайки почти като молещ поглед. Тя знаеше, че собственото й лице беше безстрашно, устните й лико разтворени. Сега и двамата дишаха бързо, заедно, в ритъм. Елена започна да го усеща, когато започна да трепери, така както той беше треперил, когато спомените за Катерина бяха станали прекалено болезнени. Тогава, много нежно и внимателно, тя приближи устата си до неговата.

Той се опита да `и се противопостави. Но нейната нежност беше по-силна от всичката му не-човешка сила. Тя затвори очи и си помисли само за Стеф`ан, не за ужасните неща, които беше научила тази нощ, а за Стеф`ан, който беше погалил косата й толкова леко, сякаш тя можеше да се счупи в ръцете му. Тя си помисли за това, и целуна устата на хищника, от която преди няколко минути я беше заплашила.

Тя почувства промяната, трансформацията с устата му, след като се предаде и отговори безпомощно, срещайки меките `и целувки със същата мекота. Тя почувства тръпките, които минаха през тялото на Стеф`ан, докато здравата му хватка на раменете й се отпусна, превръщайки се в прегръдка. И тя знаеше, че е победила.

Никога няма да ме нараниш. – прошепна тя.

Изглеждаше така, сякаш с целувка премахваха страха и нещастието и самотата вътре в тях. Елена почувства страст, която минаваше през нея като лятна светлина, и тя можеше да усети страстта на Стеф`ан в отговор. Но пресилването на всичко беше почти плашещо в този момент. Нямаше нужда от бързане и грубост, помисли си Елена, когато Стеф`ан нежно я насочи да седнат.

Постепенно, целувките станаха по-настоятелни, и Елена усети сякаш светкавица мина през нея, зареждайки я, карайки дъха и сърцебиенето `и да се ускорят. Накара я да се почувства странно мека и замаяна, накара я да затвори очите си и да остави главата си да падне надолу.

- Време е, Стеф`ан, помисли си тя. И, много нежно, той спусна устата си надолу, този път към шията `и. Тя усети как устните му докосват кожата `и, усети дъха му горещ и студен едновременно. След това усети острите зъби.

Но болката избледня почти моментално. Беше заменена от усещане на наслада, която я накара да потръпне. Огромна сладост я изпълни, и премина през Стеф`ан.

Най-сетне тя се взираше в лицето му, в лице, който вече нямаше бариери срещу нейното, без стени. И погледа, който видя я направи слаба.

- Вярваш ли ми? – прошепна той. И когато тя просто кимна, той задържа погледа си към нея и се пресегна към нещо зад леглото. Беше камата. Тя я погледна без страх, и след това погледна отново към него.

Той не погледна настрана от нея, когато направи малък разрез в края на врата си. Елена гледаше с широко отворени очи, към кръвта, която беше толкова светла, като забранения плод, но когато той се наведе напред към нея, тя не направи нищо, за да се съпротивлява.

След това той просто я държеше дълго време, докато вятъра отвън беше тяхната музика.

- Най-сетне, каза си той.

- Иска ми се можем да останем тук. – прошепна той. – Иска ми се да можем да останем ту, завинаги. Но ти не можеш.

- Знам. – каза тя, също толкова тихо. Очите им отново се срещнаха в мълчание. Имаше толкова много неща за казване, толкова много причини по, които да са заедно. – Утре. – каза тя. Тогава, накланяйки се към раменете му, те прошепна: - Каквото и да стане Стеф`ан, ще бъда с теб. Кажи ми, че вярваш в това.

Гласа му беше само полъх към косата `и.

- О, Елена, вярвам. Каквото и да стане, ще бъдем заедно.



Превод: Clair De Lune
Редакция: Lady Vampire

Щом остави Елена в къщата й, Стеф`ан отиде в гората.
Пое по Стария път край реката, карайки под мрачните облаци, през които не можеше да се види дори късче небе, към мястото, където беше паркирал през първия ден в училище.

Излизайки от колата, той се опита да си спомни стъпките си точно към сечището, където бе видял гарвана. Инстинктите му на ловец му помогнаха, припомняйки му формата на този храст и онзи чворест корен, докато не се спря на открито място заобиколено с древни дъбови дървета.

Тук. Под това одеяло от кални кафяви листа, някои от заешките кости може да са останали.

Поемайки си продължително дъх, за да се успокои, да събере Силите, той метна една пробна, запитваща мисъл.

И за първи път, от както беше дошъл във Филс Чърч, той почувства трепването на отговор. Но беше неясно и колебливо и не можеше да установи местоположението му в пространството.

Въздъхна и се обърна – и замръзна на място.

Деймън стоеше пред него, с кръстосани на гърдите си ръце, излягайки се на най-високия дъб. Изглеждаше все едно е бил там с часове.

- Е, - каза мъчително Стеф`ан – вярно е. Мина много време, братко.

- Не колкото си мислиш, братко. – Стеф`ан си спомни този глас, този ироничен, като кадифе глас. – Наблюдавах те през годините. – каза Деймън, спокойно. Той перна парченце от кората на дърво от ръкава на коженото си яке, небрежно, както някога подреждаше брокатените ръкавели. – Но, няма как да знаеш това, нали? А, не, Силите ти са по-слаби, както винаги.

- Внимавай, Деймън. – каза Стеф`ан тихо, заплашително. – Бъди много предпазлив довечера. Не съм търпеливо настроен.

- Свети Стеф`ан е засегнат? Струва ми се. Ти си отчаян, предполагам, заради малките ми екскурзии на твоя територия. Направих го, за да бъда близо до теб. Братята трябва да са на близко.

- Тази вечер ти уби. И се опита да ме накараш да мисля, че съм го извършил аз.

- Напълно ли си сигурен, че не си го направил? Може би го направихме заедно.
Внимавай! – каза той, когато Стеф`ан пристъпи към него. – Аз също не съм толерантно настроен тази вечер. Само на един съсухрен учител по история съм; имаш хубава приятелка.

Яростта у Стеф`ан се обедини, фокусирайки се в едно ярко изгарящо място, като слънце вътре в него.

- Не се доближавай до Елена, - прошепна той с такава заплаха, че Деймън леко наклони назад главата си. – Не се доближавай до нея, Деймън. Знам, че я следиш, че я наблюдаваш. Но вече не. Доближиш ли я отново, ще се разкайваш.

- Винаги си бил егоист. Единственият ти недостатък. Не искаш да делиш нищо, нали? – Внезапно, устните на Деймън се изкривиха в необикновено красива усмивка. – Но за щастие очарователната Елена е по-щедра. Тя не ти ли каза за нашите малки срещи? Защо първия път, когато се срещнахме тя почти ми се отдаде на момента.

- Това е лъжа!

- О, не, скъпи братко. Никога не лъжа за важни неща. Или имам предвид незначителни? Както и да е, твоята красива девойка едва не припадна в ръцете ми. Мисля, че харесва мъже в черно. – Докато Стеф`ан втренчен в него се опитваше да овладее дишането си, Деймън добави, почти нежно – Знаеш, че грешиш за нея. Мислиш си, че е сладка и покорна, като Катерина. Тя не е. Тя въобще не е твой тип, безгрешни братко. Тя има дух и огън в себе си, с който ти няма да знаеш какво да правиш.

- А ти ще знаеш, предполагам.

Деймън разкръстоса ръцете си и отново леко се усмихна.

- О, да.

Стеф`ан искаше да му се нахвърли, да размаже тази красива, арогантна усмивка, да откъсне гърлото на Деймън. Той каза с едва овладян глас:

- Прав си за едно нещо. Тя е силна. Достатъчно силна, за да се пребори с теб. И сега, когато знае какво си всъщност, тя ще успее. Всичко, което сега чувства към теб, е погнуса.

Веждите на Деймън се повдигнаха.

- Така ли, сега? Ще видим това. Може би ще разбере, че тъмнината е по- по вкуса й отколкото неясния здрач. Аз, най-вече, мога да приема истината за моята природа. Но се тревожа за теб, малки братко. Изглеждаш ми слаб и недохранен. Тя е шега, нали?
Убий го, нещо в ума на Стеф`ан поиска. Убий го, счупи му врата, разкъсай гърлото му на кървави парчета. Но той знаеше, че Деймън се е нахранил доста добре тази вечер. Тъмната аура на брат му беше нарастнала, пулсираща, почти блестяща с есенцията на живота, който беше отнел.

- Да, пих много. – каза Деймън, приятно, сякаш знаеше какво има в ума на Стеф`ан. Той въздъхна и прокара език през устните си в задоволство от припомнянето. – Той беше малък, но имаше изненадващо количество сок в него. Не беше хубав колкото Елена, и определено не миришеше толкова добре. Но винаги е ободряващо да почувстваш новата кръв пееща в теб. – Деймън вдиша дълбоко, пристъпвайки настрани от дървото и оглеждайки се. Стеф`ан си спомни тези изящни движения, всеки жест контролиран и прецизен. Вековете само са усъвършенствали природния баланс на Деймън.

- Кара ме да се чувствам, сякаш правя това. – каза Деймън, придвижвайки се към младо дръвче на няколко ярда встрани. То беше още с половина по-високо от него, и когато той го сграбчи, пръстите му не срещнаха стъблото. Но Стеф`ан видя бързото дихание и съкращаването на мускулите под черната риза на Деймън, и тогава дървото се отскубна от земята, а корените му висяха. Стеф`ан можеше да помирише острата влага от разровената земя.

- Не ми харесваше да е там. – каза Деймън и го вдигна до толкова, колкото оплетените корени позволяваха. Тогава се усмихна приятно. – Също ме кара да се чувствам все едно правя това.

Имаше трепване от движение, и тогава Деймън изчезна. Стеф`ан се огледа наоколо, но не успя да види никакъв знак от него.

- Тук горе, братко. – Стеф`ан се завъртя около рамото си само за да види нищо зад себе си. – Точно тук, братко. – Той отново се завъртя. – Не, опитай тук. – Разгневен, Стеф`ан се завъртя на другата страна, опитвайки се да хване Деймън. Но пръстите му сграбчиха само въздуха.

Тук Стеф`ан. Този път гласът беше в ума му и Силата му го разтърси до мозъка на костите му. Отнема огромна сила, за да проектира мисли толкова ясно. Бавно, той се обърна още веднъж, за да види Деймън в първоначалната му позиция, облегнат на големия дъб.

Но този път забавата в тези черни очи беше избледняла. Тя бяха черни и бездънни, а устните на Деймън бяха стиснати в права линия.

Какво доказателство ти трябва още, Стеф`ан? Аз съм толкова по-силен от теб, колкото ти си по-силен от тези жалки хора. Аз съм по-бърз от теб и имам други Сили, за които едва ли си чувал. Древните Сили, Стеф`ан. И не се страхувам да ги използвам. Ако ме нападнеш, ще ги използвам срещу теб.

- За това ли дойде тук? Да ме измъчваш?

Бях милостив към теб, братко. Много пъти беше мой, за да те убия, но винаги пощадявах живота ти. Но този път е различно. Деймън отново пристъпи настрани от дървото и проговори на глас.

- Предупреждавам те, Стеф`ан, не ми се противопоставяй. Няма значение за какво съм дошъл тук. Това, което искам сега, е Елена. И ако се опиташ да ме спреш да я отведа, ще те убия.

- Може да опиташ. – каза Стеф`ан. Парещата точка на гняв у него гореше по-ярко от всякога, излъчвайки ослепително сияние като цяла галактика от звезди. Той знаеше, някакси, че заплашва тъмнината на Деймън.

- Мислиш, че не мога? Никога не се научи, нали, малки братко? – Стеф`ан имаше достатъчно време, да забележи източените поклащания на главата на Деймън, когато имаше друго неясно движение и той почувства здрави ръце да го сграбчват. Той се бореше на мига, бясно, опитвайки се с всички сили да се отскубне от тях. Но те бяха като ръце от стомана.

Той внезапно започна да удря свирепо, опитвайки се да го удари в уязвимата зона под челюстта на Деймън. Не помогна; ръцете му бяха притиснати зад него, тялото му приковано. Беше безпомощен като птичка под ноктите на мършава и изкусна котка.
Той се отпусна за миг, натежа и тогава внезапно се надигна с всички мускули, опитвайки се да се освободи, опитвайки се да се откопчи от него. Жестоките ръце само се затегнаха около него, правейки усилията му напразни. Патетичен.

Винаги си бил инат. Може би това ще те убеди. Стеф`ан погледна лицето на брат си, бледо като заскрежено стъкло на прозорец в пансиона, и тези черни бездънни очи. Тогава почувства пръсти да сграбчват косата му, да дръпват рязко главата му назад, излагащи врата му.

Усилията му се удвоиха, превърнаха се в обезумели. Не се безпокой, появи се гласът в главата му, и тогава почувства острата, пронизваща болка от зъби. Той почувства унижението и безпомощността на жертвата на ловеца, на преследвания, на плячката. И после болката от изсмукването на кръв против волята му.

Той отказа да се предаде и болката стана по-зле, чувство сякаш душата му се отскубва като младото дърво. Пробождаше го като огнени копия, съсредоточаващи се върху дупчиците в плътта му, където бяха забити зъбите на Деймън. Агония пламна в челюстта и бузата му и надолу по гърдите и раменете му. Той почувства вълна на замайване и осъзна, че губи съзнание.

Тогава, изведнъж, ръцете го освободиха и той падна на земята, върху легло от влажни и кални дъбови листа. Дишайки тежко, той болезнено се опря на ръцете и колената си.
- Виждаш, малки братко, по-силен съм от теб. Достатъчно силен, да те хвана, да изпия кръвта ти и живота ти, ако го пожелая. Остави ми Елена, или ще го направя.

Стеф`ан погледна нагоре. Деймън стоеше с глава отпусната назад, с крака леко раздалечени, като победител слагащ крака си върху врата на победения. Тези черни като нощта очи бяха ярки, изпълнени с триумф, и кръвта на Стеф`ан беше по устните му.

Омраза изпълни Стеф`ан, такава ненавист, каквато не бе изпитвал преди. Беше сякаш цялата предишна омраза към Деймън е била капка вода в този бушуващ, разпенен океан. Много пъти през последните дълги векове той е съжалявал, за това какво е причинил на брат си, как е искал с цялата си душа да го промени. Сега само искаше да го стори отново.

- Елена не е твоя. – произнесе трудно той, изправяйки се на крака, опитвайки се да скрие какво усилие му е коствало. – И никога няма да бъде. – Съсредоточавайки се върху всяка стъпка, слагайки единия крак пред другия, той започна си тръгва. Цялото му тяло го болеше и срамът, който почувства беше дори по-голям от физическата болка. Имаше мокри листа и пръст полепнали по дрехите му, но той не ги изтръска. Бореше се, да продължи да се движи, да устои на слабостта, която се обгръщаше крайниците му.

Никога няма да се научиш, братко.

Стеф`ан не погледна назад, нито се опита да отговори. Той стисна зъби и продължи да движи краката си. Още една стъпка. И още една стъпка. И още една стъпка.
Ако можеше просто да седне за момент, да си почине…

Още една стъпка, и още една стъпка. Колата не може да е далеч вече. Листата пукаха под краката му и тогава чу листа да изпращяват зад него.

Той се опита бързо да се обърне, но рефлексите му почти бяха изчезнали. И острото чувство беше прекалено силно за него. Тъмнина го изпълни, изпълни тялото и ума му, и той падаше. Той падна завинаги в тъмнината на непрогледна нощ. И тогава, милостиво, той вече не знаеше.




Превод: MimzZz
Редакция: Lady Vampire

Елена бързаше към Робърт. Е. Лий, чувствайки че е била далеч от него с години. Снощи изглеждаше сякаш нещо от далечното `и детство, се връщаше. Но тя знаеше че днес ще се изправи с последствията.

Снощи тя трябваше да се изправи лице в лице с леля Джудит. Леля `и беше ужасена, когато съседите `и казаха за убиеца, и още повече когато незнаеше къде е Елена. Докато Елена се прибере у дома, близо към два сутринта, тя беше обезумяла от притеснение.

Елена неможеше да обясни. Тя можеше само да каже че е била със Стеф`ан, и че знае че той е обвинен, но също така знае че е невинен. Всичко останало, всичко което се случи, тя запази за себе си. Дори и да го приемеше леля Джудит, ти никога нямаше да го разбере.

И тази сутрин Елена се успа, и сега закъсняваше. Улиците бяха безлюдни, освен за нея, когато бързаше към училище. Над нея, небето беше сиво и духаше силен вятър. Тя отчаяно искаше да види Стеф`ан. Цяла нощ, докато тя спеше толкова тежко, тя имаше кошмари с него.

Един от сънищата беше наистина реален. В него тя видя бледото ядосано лице на Стеф`ан, с виновни очи. Той държеше книга към нея и каза:

- „Как можа, Елена? Как можа?”

Тогава той пусна книгата в краката `и и си замина. Тя викаше след него, умоляваше го, но той продължаваше да върви докато не изчезна в тъмнината. Когато погледна в краката си, тя видя корица в тъмно синьо кадифе. Нейният дневник.
Трепет от гняв премина през нея, от това как дневникът `и беше откраднат. Но какво означаваше сънят `и? Какво имаше в дневникът, което накара Стеф`ан да реагира така?

Тя незнаеше. Всичко което знаеше, беше че се нуждаеше да го види, да чуе гласа му, да почувства ръцете му, около нея. Да бъде далеч от него, беше като да бъде разделена от собствената си плът.

Тя бягаше по стълбите в гимназията, из близките празни коридори. Отправи се към чуждоезичното крило, защото знаеше че първият час на Стеф`ан беше латински. Ако можеше да го види за миг, тя щеше да се успокои.

Но той не беше в час. Праз малкото прозорче на вратата, тя можеше да види че мястото му беше празно. Мат беше там, а по физиономията на лицето му, тя се почувства по-уплашена от всякога. Той продължаваше да хвърля погледи към мястото на Стеф`ан, сякаш искаше да каже че е болен.

Елена механично се отдръпна към вратата. Като автомат, тя изкачваше стълбите и вървеше към часа си по тригонометрия. Когато отвори вратата, тя видя че всяко лице се обръщаше към нея, и тя се втурна бързо към празното място до Мередит.

Госпожа Халпърн спря с урока за момент и я погледна, след това продължи. Когато учителката се обърна към черната дъска, Елена погледна Мередит.
Мередит посегна за да вземе ръката `и.

- Добре ли си? – прошепна тя.

- Незнам. – каза глупаво Елена.

Тя чувстваше сякаш целият въздух около нея я задушаваше, сякаш имаше смазваща тежест около нея. Пръстите на Мередит бяха сухи и горещи.

- Мередит, знаеш ли какво се е случило със Стеф`ан?

- Имаш предвид че ти незнаеш? - Тъмните очи на Мередит се разшириха и Елена почувства тежестта да става по-голяма и смазваща.

Беше като да си на много дълбоко под водата без неопренов костюм.

- Не са го… арестували, нали? – каза тя, насилвайки думите да излязат.

- Елена, по-лошо от това е. Изчезнал е. Полицията беше отишла рано до пансиона днес и той не е бил там. Те дойдоха и до училище, но той не се беше показвал днес. Казват че са намерили колата му, изоставена до старият път към залива. Елена, те мислят че той е заминал, напуснал града, защото се чувства виновен.

- Това не е вярно. – каза Елена през зъбите си. Тя видя хората да се обръщат към нея и да я гледат, но нея не я беше грижа. – Той е невинен.

- Знам че мислиш така, Елена, но защо иначе да го прави?

- Той не би могъл. Не би трябвало. – Нещо гореше в Елена, огън от гняв който притискаше страха `и. Тя дишаше неравно. – Той никога не би заминал по своя воля.

- Имаш предвид, че някой го е притиснал? Но кой? Тайлър не би посмял…

- Да го е притиснал, или по-лошо. – прекъсна Елена. Целият клас ги гледаше сега, а госпожа Халпърн си отваряше устата. Внезапно Елена се изправи, гледайки ги без да ги вижда. – Боже, помогни му ако е ранен. – каза тя. – Боже, помогни му. – Тогава тя се извъртя и тръгна към вратата.

- Елена, върни се! Елена! – Тя можеше да чуе викове зад себе си, тези на Мередит и госпожа Халпърн.

Тя вървеше все по-бързо и по-бързо, виждайки само това което беше пред нея, умът `и фокусиран само върху едно нещо.

Те мислеха че тя ще тръгне след Тайлър Смолууд. Хубаво. Щяха да си губят времето в грешната посока. Тя знаеше какво да направи.

Тя напусна училище, потапяйки се в студеният есенен въздух. Движеше се бързо, краката `и изяждаха пространството между училище и старият път към залива. От там тя се отправи към Уикери Бридж и гробището.

Леден вятър развя косата `и ужили лицето `и. Дъбови листа летяха покрай нея, за вихрейки се във въздуха. Но пожарът в сърцето `и, беше изсушавайки горещ и горещо студен. Сега тя знаеше какво означава неудържим гняв. Тя закрачи към лилавите букови дървета и плачещите върби в центъра на старото гробище и се оглеждаше горещи очи.

Нагоре, облаците се лееха като оловно сив река. Клоните на буковите и дъбовите се клатеха заедно лудо. Порив хвърляше шепа листа към нейното лице. Изглеждаше сякаш гробището се опитваше да я изхвърли, сякаш показваше собствената си сила, събирайки се сякаш искаше да `и причини нещо лошо.

Елена игнорира всичко това. Тя се завъртя, горящият `и втренчен поглед търсеше из надгробните плочи. След това тя се обърна и извика директно във фурията от вятър. Само една дума, но единствената която щеше да го върне.

- Деймън!



Превод: Lady Vampire
Редакция: Lady Vampire

дам
добре излгеждат главите на първа книга
ам аз искам да попитам : сериала ли е по книгите или книгите са по сериала
че ми е интересно и мисля скоро да ги прочета книгите
а не съм в час с тях кое по кое е правено

Сериалът е правен по книгите, но съм чувал, че двете нямали нищо общо, освен имената...

Защо флуудим в темата за превода? о.О

ам с извинение невиждам това да е тема за превод
пише книга 1 - пробуждането
и имах малко питане
та мерси за отговора ако искаш трийй писаното

Ми то се подразбира. Спокс, не беше злобна забележка, даже исках да звучи смешно.