Ga: ЕЛ

М-м-м-м! Да не видя нещо и аз! Айде, enjoy с историята, която наскоро започнах - "НЕ от тук!"
Не съм завършила напълно първата глава и за това пускам първо само една част от нея. Останалото - когато го довърша


Единственото, което щеше да запомни от този доседен град си оставаше жегата на отвратителното лято. Отново прокара пръсти по шията си с единствената цел да попие капките пот избили докато чака Матю на огряната от слънцето веранда. Не издържаше и минута на жежките лъчи. Искаше й се секунда по-скоро да се добере до прохладните офиси на Квартирата. Но всичко продължаваше да зависи от мъжът, който както изгеждаше нямаше никакво намерение да излиза.
-Проклятие, Мат! Излизай най-сетне! – извика тя блъскайки с все сила по почти проядената от термити врата.
Чуха се стъпки и прозорците покрити с прашни завеси се люшнаха навътре откривайки вътрешността на къщата. На прага се показа млад тъмнокос мъж. Изгледа колежката си и поклати глава.
-Не ти издържаха нервите, нали? – подигравателно заяви той, а в тъмните очи заиграха игриви пламъчета.
-Стига си се подигравал! Няма да вляза в подобна къща дори да ме заплашваш с текалдиево оръжие. – заяви жената и намести тъмните си очила на носа. Ненавиждаше близостта на планетата с малката звезда, която кой знае защо наричаха „слънце” ... каквото и да значеше това. Дори докато крачеше през двора се чудеше дали някой изобщо ще забележи ако просто привлече някое и друго облаче пълно с дъжд. После се сети за присъствието на Матю и съжали, че се налага да дели мисията с него. Разбира се, че точно той щеше да е този, който ще осведоми шефовете за малкото нарушение на правилата.
-Няма ли да се поинтересуваш от съдържанието на къщата? – рече мъжът докато също слагаше очилата си крачейки след колежката си. Тя се спря забивайки ледения си поглед иззад очилата в топлите му очи – Внимавай със стъклата! „Полароид” са. Да не ги напукаш. – пошегува се той и я размина. Крачеха през напуканата предна морава на изоставената дървена вила, която трябваше да изследват.
-От сега да се разберем! Ненавиждам проклетото проучване и проклетата галактика, Мат! Защо изобщо бих се интересувала от проклетите резултати? – с досада заяви колежката му.
-Ей, Дорийн, трябва ли да напомням, че сама се записа в екипа? – подкачи я той.
-Тогава още незнаех, че говорим за Мадиевия пул! – рече гневно жената – Трябва ли да напомням, че тогава ТИ ме излъга за координатите на укорпното? – натърти след това тя.
-Не. И без това няма да ме накараш да почувствам вина! – поклати глава Матю и застана до вратата на дървената ограда – И между другото, говори на техния език! Някой може да ни чуе. Не се казва Мадиев пул, а млечен път. – прошепна той – И не е укорпно, а планета.
Това беше една от отвращаващите я черти в характера на колегата й – клоунщината му. Кой щеше да ги чуе? Та, те бяха насред нищото. В невъзможно топлия Канзас. В огромната Америка и при това се налагаше да използват бавни возила като ... как се наричаха? ... Коли. Тук съседите живееха на половин километър и единственото, което се виждаше от съседския двор бе края на житната или царевична нива.
-Не ставай глупав! – замахна тя с ръка. Беше й все тая колко високо говори. Закрачи по прашния път и изключи алармата на колата. Почуди се защо изобщо я бяха включвали. Като че имаше кой да я задигне! После се сети, че това отново беше предложение на колегата й и се ядоса на факта, че за пореден път се е вързала на ума му.
-Признай, че в Мексико за малко щяха да ни разобличат заради несъобразеното ти дърдорене! – опита да я маниполира той.
-Бяха четирима и то пияни мексиканци. Кой щеше да им повярва? Там вярват в Чупа Кабра, не в съществуването ни. – подчерта Дорийн. Отвори вратата и се вмъкна в приятно сенчестото купе на катранено черния Фиат панда. Наложи се да го купят заради Мат, който не спря да мрънка. Мъжът мразеше автобусите. Така и не свикна с тях. Откакто кацнаха в Канада постоянно му прилошаваше щом се качеше в автобус.
Вътре седалките още миришеха на ново, а климатикът постоянно охлаждаше до божествената температура от двадесет градуса. Дорийн закопча колана си и изчака докато мъжът се качи. Той завъртя ключа и запали двигателя. Докато колежката му се оглеждаше в огледалцето на сенника той подкара автомобила по прашнея път оставяйки дървената къща зад тях.
-Още се чудя. – рече тя взирайки се в тъмните си очи.
-Как може да има живот тук ли? – попита той и завъртя волана, избягвайки майсторски няколко дълбоки дупки изваяни от дъжда в почвата.
-Не. Това го осмислих. – завъртя поглед жената – Защо Дегалдо избра точно тази планета?
-Знаеш, че е безсмислено. – каза Матю и забарабани с пръсти по кормилото изчаквайки да достигнат до кръстовището. Нямаше за къде да бързат. Все пак градът се намираше на по-малко от два часа път.
-Но това е една прекалено недоразвита планета. – продължи тя и извади малък елипсовиден цилиндър от кожената чанта в жабката. Примига няколко пъти срещу отражението си и отвори капачето на цилиндъра. Заедно с него излезе и малка четчица за мигли.
-За последните години доста дръпнаха в технологиите. – изкоментира колегата й – Ще спреш ли да се клепаш с този толбастер? – подразни се след това гледайки как Дорийн наслагва черния оцветител по миглите си.
-Говори на техния език! Не се казва толбастер, а спирала за мигли! –изимитира несполучливо тя и затвори цилиндъра.
-Ха-ха! – подметна иронично Мат – Вероятно канцлерът си има причини да бележи ъ-ъ-ъ ... Земята като обект за проучване.
-Но те още се страхуват от нас. Твърде рано е да ги наблюдаваме за начини на връзка.
-Има и такива, които нямат нищо против присъствието ни. – подчерта мъжът – Помниш ли онова космато създание в Тълса?
-Беше котка и нямаше нищо против пилешките ти хапки.
Черта от характера, която мразеше номер ДВЕ – доверчивост. Матю прекаляваше с нея. Откакто кацнаха той се доверяваше дори на онези плуващи във вода животни, които отваряха и затваряха усти иззад стъклените си клетки. Как се наричаха? ... А, да! Риби.

- Дорийн! – извика през зъби Матю – Три, четиринайсе! Три, четиринайсе!
Вратата на банята се отвори с трясък и на нея се появи колежката му. Хавлията й беше завързана небрежно около нея, а в дланите й припукваха лилави нишки. Жената забеляза лаптопа и погледна смаяно колегата си.
- Оставих те за две минути, а ти дори на робот го направи! Защо мозъкът ти не работи толкова напредничаво когато трябва?
Но Матю не беше способен да обели и дума. Малкия робот заподскача към вратата на балкона. Дорийн събра пръсти и ги разпери към него. Няколко от лилавите нишки се стрелнаха към машината и конзолата изпуши. Това вероятно разстрои лаптопа. Той се обърна и замери жената с електрически импулси. Тя успя да подскочи навреме и да избегне удара. Метна се върху робота и го притисна към пода.
- Мат, по дяволите! Стани и го затисни! – изскърца тя през зъби.
След секунди колегата й вече наместваше възможно най-тежката таборетка върху гърчещото се изобретение. Дорийн придърпа колана си от масата и привърза здраво капака към конзолата. Щом уредът спря да буйнства двамата агенти се спогледаха.
- Някакви обяснения? – рече жената.
- Мисля, че го обиди като каза, че ще ни е нужен нов лаптоп.
- Мат! – скастри го тя.
- О’кей! Просто държах да отбележа, че имаш готин задник!
Дорийн завъртя поглед.
- Отивам да се облека, а ти го наглеждай. – тръгна към банята придърпвайки хавлията си все по-надолу. Матю я наблюдаваше с насмешка. – И мисли! – изсъска тя докато затваряше вратата.
Да мисли ли? Той вдигна вежда. Обикновено електроуредите не оживяваха. Не и когато той ги докоснеше, а това правеше лаптопа изключение от правилото, така че нямаше кой знае какво да се чуди.

Четири часа и три тона нерви по-късно Дорийн седеше зад волана и летеше с бърза скорост към най-близкия сервиз за компютри. Тъмната кола фучеше из улиците на Канзас Сити и просто мъркаше под изпепеляващото лятно слънце.
- Стига, бе, Дор! Не може ли да го задържим? – изхленца детински за пореден път Матю. Седеше на задната седалка точно до металната кутия на аптечката, която в момента подскачаше от пода на седалката и обратно.
- Не ми казвай, че си се привързал към това ... нещо! – завъртя поглед тя.
- Че какво лошо е направило. Просто има нужда от опитомяване!
Дорийн не се сдържа и вдигна вежда вперила поглед в огледалото за обратно виждане.
- Знаеш ли какво? Прав си. Нищо лошо не е направил. Добре, че намери начин да те тресне с ток. Така поне ми спести усилията за обмисляне на начин да те измъчвам. Да, защо не го задържим?
На задната седалка капакът на кутията се отвори и от нея се показа екрана на лаптопа, но Матю бързо улови аптечката и стовари коривалото върху живата машина. Чу се странно хрущене и приглушен писък.
- Виж го как стене! – заврънка отново мъжът.
- Мат, въоръжена съм с очи и огледало за обратно виждане.
- Жандармерия, а?
- Видях те! Това не беше стенание. И как по-точно смяташ, че може да „се види” стенание?
Жената подаде мигач за завой и паркира в една от алеите пред къща в крайните квъртали на Канзас Сити. Колата бавно се намести зад малък олющен купър и изгаси мотора с мъркане.
Двамата колеги слязоха почти едновременно. Дорийн затръшна вратата на шофьорското място и тръгна към вратата на старата къща следвана от Матю. Той внимателно държеше буйнстващата кутия и от време на време й шъткаше.
Колежката му се спря пред олющената входна врата и потропа по нея. В продължение на няколко дълги секунди не се чуваха никакви шумове от къщата. Това вероятно подразни допълнително агентката и тя повтори почукването, като разгневено извика:
- По дяволите, Хорас! Знам, че си у дома! Агент Колдхарт е! Отвори проклетата врата или ще те принудя да сложиш завеса след визитата ми!
От вътрешността на къщта се чуха забързани стъпки. Иззад вратата се чуха дестина щраквания преди тя да се отвори и срещу Дорийн се изправи едър мъж носещ протъркан потник, който едва покриваше биреното му коремче, а хавайските шорти, спускащи се до коленете му изглеждаха като смешен придатък към клечестите му крака. Ведрите зелени очи на Хорас срещнаха тези на Дорийн. Той се усмихна широко. Червендалестото му лице контрастираше напълно с белите коси, които все още се крепяха по главата му.
- Агент Дорийн! Каква приятна изненада! Не те очаквах! – рече приветливо мъжът.
-Когато лъжеш маратонките ти позеленяват. – отбеляза някак между другото тя и влезе без никаква покана в сенчестото антре – Знаеше, че идваме още щом навлязохме в улицата ти.
Хорас изгледа въпросително босите си крака, агентката и най-накрая Матю.
- Тя просто знае. – рече колегата й стискайки устни. Той последва Дорийн.
- И-и-и, какво ви води насам? – попита домакинът. Енергичната аптечка беше привлякла погледа му. Агентът забеляза това и я вдигна на нивото на погледа му.
- Уий. – обясни той.
- Не му обръщай внимание. Още се учи да говори. – отбеляза Дорийн. Хорас посочи с ръка дневната и ги прикани да влязат.
- Не. Уий. Така се казва лаптопа! – заобяснява Матю.
- Ти му измисли и име?! – ококори се колежката му, а той само закима енергично с глава.

браво

Оф, досадата и омразата от загубата на муза накрая взеха превес Реших да почна нова история. Предната без това си беше пълен боклук от самото начало. С братовчедко ми сме ѝ направили и сайт за по-удобно разгръщане на страниците За това само ще пусна линк към него. Предстои да му направим коренна промяна от графична гледна точка, защото първия път оставих човека сам да действа и те го те резултата. Но това няма да се отрази на трафика, споко XD Айде, да спирам с празните приказки и да пейстна заветните символи:
http://www.wix.com/lartlantis/tale-of-ice

мн е як

Радвам се, радвам се.

абе как може да си напрая един сайт ?
ще ми пратиш ли един ЛС